Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

31

Офисът на кантората „Харъп и Мориарти“ беше на 57-а улица, срещу Карнеги Хол, на последния етаж. Във фоайето на сградата имаше охрана, а секретарката в кантората натисна звънец, за да ми отвори, когато се качих. Беше руса, слаба, на около двайсет и две. Носеше безжична слушалка и микрофон и докато стоях пред нея, няколко пъти натисна някакви бутони.

— „Харъп и Мориарти“. Момент, ще ви свържа.

И натисна някакъв бутон.

— „Харъп и Мориарти“, момент, ще ви свържа.

И натисна някакъв бутон.

Най-сетне вдигна поглед към мен и механично ми се усмихна.

— Питър Франклин — казах аз.

— Имате ли уговорена среща?

— Казвам се Рандъл — отвърнах. — Става дума за Айк Роузън и Сара Маркам.

— Но имате ли уговорена среща? — продължи да се усмихва тя.

— Попитайте мистър Франклин — предложих. — Сигурна съм, че ще иска да ме види.

Секретарката леко въздъхна, сякаш искаше да каже „Колко такива като вас съм виждала“, но все пак натисна някакъв бутон.

После каза:

— Мистър Франклин веднага ще дойде да ви вземе, мис Рандъл.

Дори да беше разочарована, не го показа. Много професионално от нейна страна.

Почаках малко, после по коридора се зададе много красив млад мъж. Тъмната му коса беше къса и изглеждаше сякаш никога нямаше да се нуждае от сресване или подстригване. Беше облечен с тъмнокафяво сако от туид, карирана риза и черна плетена вратовръзка. Спортният му черен панталон беше изгладен с ръб, а виненочервените му обувки блестяха. Когато протегна ръка към мен, забелязах, че ноктите му са оформени от маникюрист.

— Мис Рандъл? Аз съм Питър Франклин.

Ръкостискането му беше силно и прямо. Когато говореше, ме гледаше право в очите. Зъбите му бяха равни и блестяха. Одеколонът му беше изискан и ненатрапчив. Беше съвсем малко по-висок от мен, но това беше дребен недостатък. Беше страхотен мъж.

— Да идем в моя кабинет — предложи той.

Очевидно беше любимецът на кантората. Кабинетът му беше с два прозореца. Седнах на удобен стол за гости с облегалки за ръцете от неръждаема стомана. Той заобиколи полукръглото си бюро от неръждаема стомана и стъклен плот и седна на скъп стол от неръждаема стомана. На стената имаше голям монитор, с който бяха свързани известен брой видеокасетофони и DVD плейъри, подредени на етажерки от неръждаема стомана. Започнах да долавям някаква тенденция. Срещу бюрото бяха подредени фотографии на различни хора. Всичките бяха в рамки от неръждаема стомана. Кимнах към тях.

— Клиенти на кантората?

— Да — отвърна Франклин. — Осигурявам юридически услуги на звездите от шоубизнеса.

После той допря ръцете си една в друга, сякаш се канеше да се моли, притисна върховете на пръстите си към долната устна и ме загледа вторачено.

— Как е първото ви име, мис Рандъл?

— Юридически е Соня, но предпочитам да ме наричат Съни.

— Съни Рандъл — повтори той.

— Да.

— Нямаше ли такъв футболист навремето?

— Малка шегичка от страна на баща ми — обясних. — Но моето име се пише другояче.

Той се усмихна и лешниковите му очи искрено се вторачиха в моите.

— Можеш да ме наричаш Пит. И какво те води при мен, Съни?

— Айк Роузън и Сара Маркам — отвърнах.

Питър малко се намръщи.

— Роузън, сещам се. Преди известно време работеше за нас. Чух, че са му отнели адвокатските права.

— Значи думата „адвокат“, която е отпечатал на визитната си картичка, е подвеждаща?

— Той няма право да практикува юридическата професия в щата Ню Йорк — обясни Питър. — Виж, Сара не я познавам.

— Сара Маркам — повторих.

Питър дълго мисли, но накрая тъжно поклати глава.

— Не, просто не познавам жена на име Сара Маркам — каза.

— Ами Луис Карп? — попитах аз.

Питър ме погледна развеселено.

— Това да не е „Скрита камера“? — попита. — Накъде биеш с всичките тези въпроси, Съни?

Извадих една от визитните си картички от чантата и му я подадох.

Той я прочете и се облегна на стола си от неръждаема стомана.

— А, ясно — каза той. — Е, със сигурност не бях виждал по-красив детектив от теб.

— Благодаря, сигурно съм най-красивият детектив изобщо — съгласих се аз. — Кажи ми нещо за Луис Карп и Айк Роузън.

— Мога да ти кажа само за Роузън — отвърна Питър. — Той е алкохолик и патологичен лъжец. Уволнихме го.

— Как е изгубил адвокатските си права? — попитах.

— Не знам подробности. Някакви финансови несъответствия. Това се е случило, след като напусна нашата кантора.

— Той твърди, че те е свързал с един адвокат от Бостън на име Луис Карп.

Питър широко се усмихна.

— Айк Роузън да ме е свързал с някого? Ако ми трябва човек в Бостън, и сам ще си намеря. Обикновено работим с „Коун Оукс“.

— Добра кантора — кимнах. — Но според Лу Карп ти си имал нужда от някой, който да уреди да пребият Сара Маркам. Така че „Коун Оукс“ не са били най-подходящите за целта.

Питър свали ръцете си от устните, без да ги откъсва една от друга, подпря ги на бюрото пред себе си и се наведе към мен. Искреността струеше от него като миризмата на силен афтършейв.

— Не познавам Сара Маркам. Нито пък Лу Карп. И никога не съм искал да пребият някого — той за момент се усмихна, — освен може би целия баскетболен отбор „Ню Йорк Никс“. Работата ми е да представям някои от най-влиятелните медийни звезди в страната. Просто не се занимавам с уреждане на побои.

— Значи Роузън и Карп лъжат?

— Не познавам Карп, така че не мога да твърдя нищо за него. Но Роузън със сигурност лъже.

— Участвал ли си лично в уволняването на Роузън? — попитах.

— Бях в комисията — отвърна Питър.

— Може би е искал да си отмъсти?

— Може би.

После погледна към часовника си „Ролекс“.

— По дяволите — каза. — Съни, закъснявам за среща с един музикален продуцент, докато си говоря тук с теб. Наистина трябва да приключваме.

— Естествено — съгласих се. — Ако ми потрябва още нещо, ще ти се обадя.

— Можем да направим нещо по-добро. Не искаш ли да се срещнем след работа в „Четирите сезона“, за да те почерпя едно питие?

— С удоволствие — отвърнах.

— Да кажем, около шест и петнайсет?

— Чудесно — казах. — В ресторанта „Четирите сезона“, а не в хотела, нали?

— Да.

— На Петдесет и втора улица? — попитах. — Между Парк авеню и Лексингтън авеню?

— Точно така.

— Шест и петнайсет — повторих и станах.

Той също се изправи и двамата си стиснахме ръцете. Той ме стисна малко по-силно, отколкото трябваше. Очите ни се срещнаха. Той се усмихна. И аз се усмихнах. Това можеше да бъде началото на нещо голямо.

И все пак, мислех си аз, докато слизах с асансьора, имаше и един проблем. Защото първата снимка в редицата от фотографии на негови клиенти беше на Лоли Дрейк, звездата от радиото, която беше започнала кариерата си в Молин преди повече от двайсет години, заедно с Джордж Маркам.

А това малко ме притесняваше.