Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (45)

45

Двамата с детектив Корсети седяхме в кресла, тапицирани в червено и златисто във фоайето на хотел „Сейнт Реджис“, вдясно от рецепцията, и разговаряхме за убийството на Питър Франклин. Корсети не беше много висок, горе-долу колкото мен. Само че изпълваше креслото от край до край, като много малка част от тази ширина изглеждаше съставена от мазнини.

— Права беше — каза Корсети. — Наистина си доста лъскава.

— И ти не си лош — отвърнах аз.

— Знам — заяви той. — Кажи ми за Франклин.

Започнах:

— Бях наета от една млада жена, която се съмнява, че родителите й не са истинските. Един ден две мутри дошли, пребили я и й казали да се откаже от разследването. Проследих ги обратно до Франклин. Твърдят, че той ги е наел.

— Говори ли с него? — попита Корсети.

Беше доста по-небрежно облечен от повечето посетители в „Сейнт Реджис“. Носеше кожено авиаторско яке и бейзболна шапка „Янкис“ с обърната назад козирка.

— Да — отвърнах.

— Чакай да позная — каза Корсети. — Той е отрекъл всичко.

— Почти всичко. Една от брънките на веригата, която водеше до него, беше някакъв адвокат, лишен от права, който се казва Айк Роузън.

Корсети си записа името.

— В Ню Йорк ли работи или в Бостън? — попита.

— В Ню Йорк, на Западна деветдесет и втора улица.

Корсети си го записа.

— И каква точно беше връзката на Франклин с него?

— Роузън е работил в кантората на Франклин, докато не го уволнили.

Корсети го надраска в бележника си.

— Всичко това можеше да ми го кажеш и по телефона — отбеляза. — Какво друго имаш?

— Младата жена, която ме нае, се казва Сара. Баща й се казваше Джордж…

— Защо в минало време?

— Ще стигна и дотам — обясних. — В миналото Джордж е работил като водещ в радиото. Около деветстотин осемдесет и първа или втора е работил в местно радио в Молин, щата Илинойс. По същото време там е работела и Лоли Дрейк, която тъкмо започвала кариерата си.

— А Франклин я е представлявал — допълни Корсети.

— Доста работа си отхвърлил — отбелязах.

— Чак да не повярваш, че все още съм детектив втори клас, нали?

— Бих предположила, че имаш проблем с подчинението.

— Ами, нищо подобно — каза Корсети. — Според мен смятат, че не съм достатъчно висок. Както и да е, разправяше ми за Джордж.

— В крайна сметка той се съгласи да си направи ДНК тест — продължих. — И два дни по-късно го застреляха.

— Какъв беше резултатът? — попита Корсети.

— Че не е биологичен баща на момичето — отвърнах.

Корсети си го записа в бележника, облегна се в креслото, което му беше тясно, и почука по долните си зъби със задния край на химикалката си марка „Бик“.

— Как точно са го застреляли? — попита след малко.

— В гърдите — отвърнах. — И още веднъж в главата, от упор.

— Като Франклин — каза Корсети.

— Да.

— Къде? — попита той.

— В един паркинг, на гърба на административна сграда в Бостън.

— Има ли някакви признаци, че е познавал убиеца?

— Не.

— Кой се занимава с този случай в Бостън?

— Един сержант детектив, казва се Франк Белсън — отвърнах.

Корсети си го записа в бележника, прегледа записките си и го затвори.

— Франклин е живял в центъра, на Пето авеню, срещу парка.

— На ъгъла на Седемдесет и шеста — казах.

Корсети кимна.

— Портиерът ми каза, че винаги ходел да тича в парка вечер, след работа. Понякога доста късно, защото той често работел вечер.

— Там ли го намерихте?

— Един човек, който разхождал кучето си, го намерил към седем сутринта, близо до езерото, срещу Седемдесет и втора улица.

— Застрелян веднъж в гърдите и веднъж в главата?

— Аха.

— Като изстрела в главата е бил от упор?

— Аха.

— Някакви признаци, че е познавал убиеца?

— Никакви.

Замълчахме. Фоайето беше с висок таван, а мебелировката — преднамерено претенциозна. Всичко блестеше. Някои от хората, които влизаха и излизаха от него, приличаха на бизнесмени в командировка. Други — на туристи. Но нямаше нито един с бейзболна шапка, обърната на обратно.

— Какво мислиш? — попитах.

— Имаш ли резултатите от балистичната експертиза на пистолета в Бостън? — попита Корсети.

— Не — отвърнах.

— Ще се обадя на Белсън — каза той. — Тукашното убийство е извършено с деветмилиметров куршум.

— Когато бяхме на мястото на престъплението, Белсън каза, че пистолетът най-вероятно е деветмилиметров.

— Не знам какво точно става, по дяволите — каза Корсети, — но не можем просто да предположим, че са случайни съвпадения, и да забравим за цялата история.

— Не, не можем — съгласих се аз.

— А каква е ролята на Лоли Дрейк? — попита той.

— Познавала е и двамата убити — отвърнах.

— Ти също — отбеляза Корсети.

— Аз обаче имам алиби.

— Вярно — каза той. — Обадих се в онзи ресторант, който ти ми каза.

Усмихнах се.

— А Лоли дали има алиби? — попитах.

— Можем да я попитаме — каза Корсети.

— Да я попитаме?

— Да, тя записва шоуто си тук всеки следобед.

— Искаш да попиташ Лоли Дрейк дали има алиби за две убийства?

— Ами да, защо не?

— Не искаш ли да получиш някакво разрешение от шефовете си в полицията?

Корсети поклати глава.

— Аз съм работила в полицията — казах. — И знам, че когато отиваш да разпитваш някой като Лоли Дрейк, първо си осигуряваш гърба.

Корсети ми се ухили.

— Май ме бъркаш с някого — каза. — Някой, на когото му пука.