Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (30)

30

Домът и работното място на Айк Роузън бяха в една приятна кафява тухлена сграда на 92-ра улица, на запад от Бродуей. Тъй като не знаех как изглежда, натисках звънеца му всеки път, когато в сградата влезеше някой мъж. В дванайсет без петнайсет позвъних на портиера. Той дойде на вратата и излезе навън, на най-горното стъпало, за да си говори с мен.

— Работя в застрахователната компания „Лексингтън“ — излъгах. — Трябва да връча един чек за покриване на материални щети на някой си Айк Роузън, който живее в тази сграда.

— Да му го предам ли искате? — попита портиерът.

— Не става — отвърнах. — Трябва да му го връча лично, за да се подпише. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Сигурно гони линейките — отвърна портиерът. — Но ти си такова хубаво момиче. Защо се занимаваш със скучни застраховки?

— Все нещо трябва да се работи — казах аз. — Можете ли да ми кажете как изглежда мистър Роузън?

— Няма нужда да работиш — каза портиерът.

Имаше гъсти черни вежди и плешивина на челото. Зелената му работна риза беше закопчана догоре.

— По-добре да си намериш някое богато татенце — добави.

— Не мога да си намеря такъв, който да ми харесва — обясних.

Портиерът се замисли. Накрая кимна.

— Вярно, права си. Никога не се бях замислял, че трябва и да ти харесва.

— Роузън? — подсетих го аз.

— Дебел. Нисък. С червено лице. Оплешивява. Винаги носи двуреден костюм, по това ще го познаеш. Много е шик. Всичките му костюми са тъмни.

— Колко е дебел? — попитах. — Дебел-дебел?

— Дебел-дебел-дебел — каза портиерът.

— Благодаря.

— Ако го видя, ще му предам, че го търсиш — обеща портиерът.

Кимнах, слязох по стълбите и се върнах от другата страна на улицата.

В два без петнайсет един много дебел мъж с тъмносин двуреден костюм се зададе по улицата, като ядеше някакъв сандвич, който капеше. Вървеше наведен напред, за да не си изцапа ризата. Като се има предвид колко беше дебел, костюмът му стоеше добре. Освен това беше облечен с колосана бяла риза и бледосиня копринена вратовръзка. От малкото му джобче дръзко се показваше бяла копринена кърпичка.

— Мистър Роузън? — обадих се аз.

— Брей, брей — каза той. — Какъв хубав ден.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах.

— Направо прекрасен ден — каза Роузън. — У нас или у вас?

Косата му беше бяла и въздълга. Розовото му лице беше гладко избръснато и със здрав вид. Ухаеше на одеколон и може би малко на бърбън. Ръцете му бяха малки, а на кутрето си носеше пръстен с диамант. Краката му, обути в черни мокасини с пискюлчета, изглеждаха прекалено малки за тялото му.

— Можем да седнем направо на стълбите и да поговорим, докато си довършите сандвича — предложих.

— Можем — съгласи се той. — Но можем и да се качим у нас и да поговорим на едно-две питиета.

Усмихнах му се.

— Предпочитам стълбите.

Той сви рамене. Прибрах си полата и седнах на най-горното стъпало. Роузън седна до мен. Изглежда, не му костваше особени усилия. Беше дебел, но не изпитваше затруднения от това. После се наведе напред и отново отхапа от сандвича си.

— С печено свинско — обясни. — Продават ги в кръчмата на ъгъла.

— Добре изглежда.

— Можем да отидем дотам и да те почерпя един — предложи той.

— Не, благодаря — отвърнах. — Познаваш ли човек на име Луис Карп?

— Карп?

— От Бостън — добавих.

— Лу Карп — повтори си той, все едно се чудеше дали го познава.

— Отговорът е „да“ — казах аз. — Сигурна съм, че го познаваш.

— Тогава защо питаш?

— Стандартна процедура при разследване — обясних.

— Ченге ли си?

— Вече не — отвърнах. — Изпратил си адвокат да говори с него.

Роузън разглеждаше коленете ми. Полата ми се беше вдигнала малко нагоре. Не я оправих. При определени обстоятелства това също влиза в стандартната процедура.

— Значи си била ченге — каза той. — А сега какво работиш? Застраховки? Частен детектив?

— Частен детектив.

Той си довърши сандвича и внимателно избърса устата и ръцете си със салфетка, а после я пусна на земята. Накрая се наведе към мен и ме потупа по коляното.

— Какво си готова да направиш за информацията, захарче?

— Значи все пак има някаква информация?

— Може и да има — отвърна той. — Нека ти направя едно предложение. Да се качим горе у нас. Ще отворим една бутилка „Джак Даниълс“. Ще ударим по едно-две уискита с лед. Ще поговорим. И ще видим какво ще излезе. Става ли?

Помислих малко. Докъде бях готова да му позволя да стигне с опипването, за да разбера това, което ми трябваше? Доникъде, честно казано. Но не беше нужно той да го разбере, поне засега. Опитах се да си придам заинтригуван вид.

— Доста директно предложение — отвърнах.

Роузън се изправи и внимателно оправи ръбовете на панталона си над обувките.

— Животът е твърде кратък, за да губим време в недомлъвки — каза той. — Нека да продължим разговора горе.

— Май нямам нищо против — отвърнах.

Той ми се усмихна и отключи входната врата.

Живееше на втория етаж в малък, много подреден апартамент, в който също миришеше на одеколон и бърбън. Седнах на един обикновен стол до камината с прибрани колене и чанта в скута, докато той ми приготвяше питието. Опитвах се да докарам скромен, но развълнуван вид. Роузън ми подаде чашата, отиде и седна на канапето. Уискито беше налято в хубава, тежка, ниска чаша.

— Ела тук — каза той. — Ще ни бъде по-лесно да разговаряме, ако седим един до друг, не мислиш ли?

— Наистина искам да разбера как се казва онзи адвокат — упорствах аз.

Роузън продължи да зяпа коленете ми и облиза долната си устна. Бях облечена с палтото си от камилска вълна, разкопчано.

— Добре, да поговорим малко за него — съгласи се той. — Пийни си от този „Джак Даниълс“. Хубаво уиски, от Тенеси.

Престорих се, че пия. Не обичам бърбън, освен това не знаех какво друго е сипал в чашата.

— Точно така — каза той. — Ела сега да седнеш при мен.

Усмихнах се.

— Първо ти.

— Какво първо аз?

— Кой беше адвокатът, когото си пратил при Луис Карп?

— Ако ти кажа, ще дойдеш ли да седнеш при мен?

Усмихнах се и се опитах да докарам премрежен поглед. Май не стана и просто примигнах.

— Няма нужда да правим всичко — добави той. — Можем просто да се погушкаме малко, ако искаш.

После изпи половината от уискито си на един дъх.

— Това не звучи зле — отвърнах.

Роузън се ухили.

— Няма нужда да се качвам върху теб или нещо подобно. И на мен ми е ясно, че ще те смачкам.

— Гушкането звучи добре — казах аз.

Той се ухили още по-широко и потупа канапето до себе си.

— Ела да седнеш до мен, сладурче.

— И кой значи беше онзи адвокат?

— Ох, по дяволите — измърмори той. — Казва се Пит Франклин.

— Накратко от Питър?

— Питър Уинслоу Франклин. Ела сега да седнеш тук до мен.

— Ами ако ние правим каквото правим и после разбера, че си ме излъгал?

— Господи боже — възкликна Роузън.

После извади един продълговат тънък портфейл от вътрешния джоб на сакото си, отвори го, извади визитна картичка и ми я подаде. Наведох се към него, взех я от ръката му и я прочетох. Пишеше „Питър У. Франклин“ и името на кантората: „Харъп и Мориарти“. Имаше и адрес, някъде в центъра на Манхатън.

— Това е визитната му картичка — обясни Роузън. — Сега ела, сложи сладкото си задниче до моето и да почваме.

Прибрах я и се изправих.

— Благодаря за питието — казах.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той.

— Само те занасях — обясних. — Извинявай.

— Проклета кучка — изруга Роузън.

После скочи от дивана и застана пред входната врата на апартамента.

— Проклета лъжлива кучка — добави.

Почти ми стана жал за него.

— Тръгвам си — обясних.

— Никъде няма да ходиш — каза той. — Бяхме се разбрали нещо.

— Отстъпи от вратата, ако обичаш.

Чашата все още беше в лявата ми ръка.

— Никъде няма да ходиш, преди да направиш няколко неща за мен, както обеща.

Въздъхнах. Нямаше нужда да усложнявам ситуацията. Затова просто метнах чашата си в лицето му. Ръбът й го удари по носа, от който потече кръв. Роузън завъртя глава встрани и се опита да избърше бърбъна от очите си, а през това време аз извадих кожена палка от десния джоб на палтото си и здравата го ударих зад лявото коляно. Коляното му се подгъна и той падна настрани. После се разплака.

— Кучки, всичките сте кучки, кучки такива…

Заобиколих го, отворих вратата и излязох на улицата.

Беше ми някак криво.