Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (28)

28

Исках Спайк да се запознае със Сара, защото можеше да се наложи да се срещнат лично. Така че първо го оставих при колата му, а след това Спайк подкара след мен към моята мансарда. Отключих си сама входната врата, но когато се качихме, резето беше дръпнато и се наложи да почукам. Чуха се тихи стъпки, после тишина, докато Ленърд ни оглеждаше през шпионката.

— Кой е човекът с теб? — попита Ленърд отвътре.

— Приятелят ми Спайк, всичко е наред.

— Как се казвам? — попита той.

— Ленърд.

Той дръпна резето и отвори вратата.

— Хитро — отбелязах одобрително. — Ако Спайк беше от лошите, можех да те предупредя, като ти кажа, че името ти е Артър или нещо подобно.

Ленърд кимна.

— Свършихте ли работа? — попита той.

Роузи се втурна през ателието и аз клекнах, за да я поздравя.

— Да — отвърнах. — Благодаря ти, Ленърд.

— Благодари на Тони — каза той и си тръгна.

Спайк продължи да гледа след него.

— Забележителен мъж — въздъхна замечтано.

Роузи се завъртя няколко пъти, бързо размаха опашка и изквича. Сара седеше на канапето и пушеше. Не откъсваше очи от Спайк.

— Забележителен — повтори Спайк.

Изправих се. Спайк се наведе, вдигна Роузи и бързо я целуна няколко пъти право по носа.

— Всичко наред ли е, Сара? — попитах аз.

— Аха. Няма проблеми. Този Ленърд не е от приказливите.

— Това не е непременно лошо — отвърнах. — Запознай се със Спайк.

— На него ли трябва да се обадя, ако те няма?

— „На кого ще се обадиш?“ — изтананика Спайк и протегна ръка към нея.

Сара лениво я пое.

— Момиче — каза укорително Спайк. — Така ли трябва да се ръкуваш?

Сара сви рамене.

— Намерихме мъжете, които са те пребили — обадих се аз.

— И какво стана?

— Поговорихме с тях твърдо, но учтиво — отвърнах. — И те обещаха повече да не те закачат.

— Говорили сте с тях?

— Да.

— С онзи, якия? С татуировките?

— Да. Казва се Сал Брунели.

— И той какво направи?

— Отскочи — отвърна Спайк.

— Какво?

— Спайк го вдигна във въздуха и после го пусна върху една кола — усмихнах се аз.

— Вдигнал си го във въздуха? — каза Сара.

— Да, и после го свалих — отвърна Спайк. — Всъщност през живота си съм свалил доста мъже.

Усмихнах се. Сара зяпаше Спайк. Може би — със страхопочитание.

— А ти какво щеше да направиш? — попита ме Сара.

— Имаш предвид, ако го нямаше Спайк?

— Да. Все пак си жена.

— И още как — съгласих се. — Е, аз имах пистолет.

— И щеше да ги застреляш?

— Ако се наложеше — отвърнах.

Сара замълча. Спайк и Роузи се бяха настанили на канапето до нея. Роузи лежеше по гръб, а Спайк я чешеше по корема. Сара ги наблюдава известно време, после отново се обърна към мен.

— Как го правиш?

— Кое?

— Ами уж си детектив и постоянно се разправяш с лошите… а същевременно, когато се наложи, имаш нужда от помощта на някой мъж.

— Слушай сега — обърна се Спайк към Роузи. — Това е основният феминистки парадокс.

Беше останало кафе. Налях си малко, преди да отговоря.

— Добре е човек да знае докъде стигат възможностите му. Аз например тежа петдесет и седем килограма. А Сал Брунели, с всичките му татуировки, тежи… колко, Спайк? Нали ти го вдигна?

— Осемдесет и седем и половина — отвърна Спайк.

— Това е сериозна разлика — продължих, като се обърнах към Сара. — Но в никакъв случай не е необичайна. Повечето мъже са по-големи и по-силни от мен. Така че трябва да въведа още един фактор, за да попълня уравнението.

Оставих кафето на масата, взех си чантата, отворих я и извадих пистолета 38-и калибър с къса цев, който носех навсякъде.

— Например този.

Сара зяпна оръжието. Прибрах го, отидох до Спайк и сложих ръка на рамото му.

— Или пък този. Понякога предпочитам Спайк, защото неговата, ъъъ, изравняваща сила, може да бъде регулирана. Докато пистолетът е малко краен вариант.

— Взела си Спайк със себе си, за да не се наложи да ги застреляш?

— Може и така да се каже — намеси се Спайк. — Тя не ме повика, за да я пазя от тях, а за да пазя тях от нея.

— И ти ли носиш пистолет?

— Да — отвърна Спайк. — Повечето мъже, с които се срещам, не са по-големи и по-силни от мен. Но не е изключено и те също да имат допълнителен фактор.

Сара пиеше черно кафе и палеше цигара от цигара.

— А те имаха ли пистолети? — попита.

— Само Луис Карп, онзи, който малко прилича на адвокат и, между другото, наистина се оказа адвокат. Браво на теб.

— Той имаше пистолет?

— Да — отвърна Спайк, бръкна в джоба на сакото си и го извади, за да й го покаже.

— Много е малък — каза Сара.

— Но върши работа — отвърнах аз.

Сара замълча. Очите й се насълзиха.

— Пистолети — каза тя. — В живота ми има хора с пистолети и хора, които ме пребиват само защото се опитвам да разбера коя съм.

— Според мен можеш да се върнеш в колежа — казах аз. — Ще те закарам дотам, а после ще поговоря с охраната. Никой няма да те закача.

— За колко време?

— Докато успея да разбера коя си.

— Значи ми вярваш? Че онези хора не са истинските ми родители?

— Вярвам, че в семейството ти има нещо много гнило — отвърнах.