Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (47)

47

Уговорих си среща с татко за обяд в едно кафене на Съмър стрийт, от моята страна на канала „Форт Пойнт“. Винаги ми изглеждаше един и същ. Но сигурно не беше. Вече беше с повече от трийсет години по-стар от мъжа, който за пръв път ме беше завел на детска градина. Винаги е бил от типа татковци, които запретват ръкави и сами свършват работата; просто нямаше друг избор, като се имат предвид възможностите на майка ми. И аз винаги се усмихвах при мисълта за онзи пръв ден в детската градина. Тогава не се бях разплакала. Разплака се той.

— Познаваш работата си достатъчно добре — каза той, — за да не изключваш и възможността за съвпадения.

— Но ако ги приема за такива, няма да стигна доникъде — казах аз.

— Ако пък не ги приемеш, ще стигнеш там, където не трябва — каза баща ми.

— Добре, какво да правя с Лоли Дрейк?

— Можеш да оставиш случая на полицията в Ню Йорк.

— Вярваш ли, че могат да я хванат?

— Не и с това, с което разполагат засега.

— Така е — съгласих се. — Тя има няколко кръга на отбрана.

— А и не всички нагоре по командната верига ще се държат като твоя приятел Корсети — изтъкна баща ми.

— Беше толкова арогантна — възкликнах. — Много ми се иска някой да й посмачка фасона.

Силните ръце на баща ми бяха на масата. Бавно въртеше чашата си с кафе.

— Никога не е добра идея да приемаш нещата лично — каза той.

— Аз не съм ченге, татко. Аз работя за себе си.

Той се ухили.

— Значи всичко е лично, така ли?

Кимнах.

— Ако някой случай не е важен за теб, просто не се захващаш с него? — попита той.

— Точно затова напуснах полицията — обясних.

— Алтернативното решение щеше да бъде всички случаи да са важни за теб.

— При теб така ли беше? — попитах.

— Опитвах се да е така.

— Но?

— Но имаше и такива, за които изобщо не ми пукаше — призна баща ми.

— Но въпреки това работеше по тях?

— Да.

— И не се отказваше?

— Имах жена и две дъщери, за които да се грижа — каза той.

— Значи просто не можеше да си позволиш да се откажеш?

— Трябваше да се грижа за семейството си — повтори той.

После ми се усмихна.

— Пък и, общо взето, работата ми харесваше.

— И беше добър, нали?

— Да — съгласи се той. — Така си беше.

Сервитьорката донесе сандвич с пържено яйце за баща ми и сандвич с риба тон за мен.

— Не знам как да продължа с този случай — признах.

— Мислиш ли, че Маркам е бил убеден, че ДНК тестът ще докаже факта, че той е истинският баща? — попита той.

— Иначе защо би го направил?

— Добре, тогава защо е бил убеден, че ДНК тестът ще го докаже?

— Защото си е мислел, че наистина той е бащата.

— А защо мъжът си мисли, че детето е негово?

— Защото така му е казала майката на детето — отвърнах.

Сервитьорката дойде да ни напълни чашите с кафе и продължи с другите маси.

— Тогава защо не си е направил теста още в момента, в който изобщо е бил повдигнат този въпрос?

— Предполагам — казах, — че мисис Маркам е била против.

— И тя все още отказва да го направи, така ли? — попита баща ми.

— ДНК тестът? Да.

— Тогава коя е майката на детето?

— Според теб тя не иска да си направи теста, защото знае, че не е майката? — попитах аз.

— Да.

— В такъв случай, защо го крие? — почудих се. — Много хора осиновяват деца.

— Значи Маркам е смятал, че детето… как се казва тя всъщност?

— Сара — отвърнах.

— Маркам си е мислел, че Сара наистина му е дъщеря.

— А мисис Маркам е знаела, че Сара не й е дъщеря.

— Тогава коя е била майката на Сара и защо Маркам е бил сигурен, че й е баща?

— И защо тя се е преструвала… и всъщност още се преструва, че Сара е тяхно дете?

Баща ми избърса малко яйчен белтък от ъгълчето на устата си с една хартиена салфетка.

— Кажи ми за банковата й сметка — предложи той.

— Парите се превеждат от някаква банка в Ню Йорк — обясних. — На първо число всеки месец. Брайън Кели я проверява в момента.

— Може би ще е интересно да се провери дали в семейството им не се получават и други пари — предположи баща ми.

— Лоли Дрейк е замесена в тази работа, сигурна съм.

— Може би тя е майката.

— О, Фил, толкова се радвам, че го каза. Много се надявах да го направиш.

Баща ми се усмихна.

— „Фил“?

— Нали сме и приятели, не само баща и дъщеря — обясних.

— А, добре.

— Наистина ли вярваш, че е възможно тя да е майката?

— Познавала се е с Маркам в съответния момент.

— Де да можех да я пратя на ДНК тест — въздъхнах.

— Няма да стане — отвърна баща ми.

— Мога да се опитам да докажа, че са имали сексуални контакти по онова време.

— Двайсет и няколко години след въпросните събития?

— Трудно е, но не е невъзможно.

— Тя разполага с достатъчно пари, за да се измъкне от разследването — каза баща ми.

— И с достатъчно силен мотив да иска да скрие факта, че е била бременна — добавих аз. — Все пак се представя за съвестта на нацията.

Баща ми отново се усмихна.

— Не бях чувал този израз от гимназията — отбеляза. — И все пак може би и това е съвпадение.

— Как не — възразих аз.

— И в двата случая — каза баща ми — има още две неща, които бих направил на твое място. Първото е да проследя откъде идват парите.

— Чувала съм, че това върши работа.

Баща ми кимна.

— На парите винаги може да се вярва.

— А кое е второто? — попитах.

— Ето как стоят нещата според мен — каза той. — Ако има някакви материални доказателства, криминогенен материал, ченгетата ще ги намерят. Или няма да ги намерят. Но и в двата случая това не е твоя работа.

— А и не разполагам с необходимите средства.

— Така е. Но пък можеш да разговаряш със заподозрени и свидетели. С което, между другото, се справяш много добре.

Развълнувах се от удоволствие. Татко ми беше направил комплимент.

— И така, разполагаш с дъщерята, която вероятно вече ти е казала всичко — започна той. — И разполагаш с Лоли Дрейк, но тя пък е почти непробиваема. Остава ти мисис Маркам.

— Която сигурно не ми е казала всичко — отвърнах аз.

— Сигурно — съгласи се баща ми.

— А до нея мога да се добера по всяко време.

Баща ми кимна.

— Движим се към едно неизбежно логическо заключение — отбелязах.

— Ако бях на твое място — каза татко, — щях да притисна мисис Маркам, докато пропее.