Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (5)

5

Кантората на Барбара Стайн беше на втория етаж на старинната сграда с офиси „Мъсгроув“ в центъра на Андовър, с чудесен изглед към градската библиотека. Във външния офис работеше секретарката й, Барбара и съпругът й Джейк Каплан разполагаха със собствени малки кабинети. В кантората имаше и скромна конферентна зала. Седнах в нея заедно с Барбара и клиентката й.

Клиентката се казваше Сара Маркам. Изглеждаше на около двайсет години. Беше по-висока от мен, слаба, с дълга права тъмна коса, големи кафяви очи и силен черен грим. Беше облечена с панталони с ниска талия и къса тениска с дълъг ръкав, разкриваща пъпа й. Носеше пръстени на повечето пръсти, включително и на левия палец, а ноктите й бяха лакирани с черен лак. Цялостният ефект беше ужасен и аз мислено се радвах, че вече съм на възраст, която налага да се обличам по различен начин.

Барбара, от своя страна, имаше посивяла коса, прибрана на строг кок, и кръгли очила с черни рамки. Пъпът й очевидно не беше разголен.

— Не приличам на нито един човек от семейството ми — каза ми Сара.

— Цветът на очите? — попитах.

Имах някакъв смътен спомен от часовете по биология, че двама родители със сини очи не могат да имат деца с кафяви очи.

— С изключение на цвета на очите — отвърна тя. — Но иначе изобщо не приличам на тях.

— А родителите ти какво казват?

— Че са истинските ми родители.

— Барбара спомена, че не искат да си направят ДНК тест.

— Не — отвърна Сара. — Не искат.

— Защото им е неприятен?

— Да. Много ги е страх от доктори и разни такива неща.

— Какви неща? — попитах.

Опитвах се да се съсредоточа. Полагах усилия да се заинтересувам от проблема.

— Според мен майка ми им придава някакво религиозно значение.

— На ДНК тестовете?

— Ами да — отвърна Сара. — Разбираш ли, просто ги е страх от разни неща.

— Дай ми пример.

— Ох, ами не знам. Страх ги е от всичко.

— От какво друго ги е страх, освен от Господ и от лекарите? — попитах.

— Ами от всичко — каза Сара. — Какво значение има? Това ще ми помогне ли по някакъв начин да открия истинските си родители?

Едновременно объркана и нетърпелива. Любимата ми комбинация.

— Изглежда, им е неудобно от мен — намеси се Барбара.

— Я ми кажи пак, как точно се свърза Сара с теб? — попитах аз.

— От време на време давам юридически консултации на семейството й — отвърна Барбара.

— Винаги ли им е било неудобно от теб?

— Не, стана по-зле, откакто помагам на Сара.

— Боже господи — обади се Сара. — И ти ми се правиш на детектив? Защо не разследваш нещо, вместо да задаваш тъпи въпроси?

— Разследването се състои от задаване на тъпи въпроси — обясних аз. — На колко си години?

— На двайсет и една.

— При тях ли живееш?

— Не, уча в колеж. Живея на общежитие. Прибирам се вкъщи само за ваканциите.

— Къде учиш?

— Ще бъда последна година в колежа „Тафт“ — отвърна Сара. — Какво значение има?

— Не знам — казах. — Как смяташ да ми платиш?

— Имам пари от дядо.

— Той ли ти ги даде, или си ги наследила?

— Наследих парите от сметка на мое име, в която ги е внасял, още откакто съм се родила.

— Познаваше ли дядо си?

— Не си го спомням.

— По майчина или бащина линия ти е дядо?

— Моля?

— На кой от родителите ти е баща?

— На майка ми.

— Богат ли е бил?

Сара ме изгледа с физиономия, която трябваше да ми подскаже да си гледам работата. Успях да го преглътна.

— Не знам — отвърна тя най-после. — Не е внасял чак толкова много, но… чувала ли си за натрупване на лихви?

— Разказвали са ми — отвърнах. — Родителите ти могат ли да контролират сметката?

— Вече не.

— Сара може да се разпорежда еднолично с парите — обясни Барбара. — След осемнайсетия си рожден ден.

— С изключение на външния ти вид, има ли нещо друго, което да те кара да мислиш, че си осиновена?

Сара си пое дълбоко въздух и ме изгледа още по-раздразнено, но все пак отговори на въпроса.

— Има хиляди неща — каза. — Постоянно си говорят как майка ми не можела да има деца, когато съм била малка… „освен теб, разбира се, Сара“. Все едно се хващат, че са сбъркали.

Кимнах.

— И какво друго?

— Не могат да намерят акта ми за раждане. Не си спомнят в коя болница съм родена.

— Къде си родена?

— В Чикаго, щата Илинойс.

— Кога се преместихте?

— Не знам. Била съм бебе.

— Кой е най-ранният ти спомен?

— Това.

— Андовър? — попитах.

— Да — отвърна тя с тон, който намекваше, че съм изключително тъпа. — Не казах ли точно това?

— Каза „това“. Исках да се убедя, че имаш предвид Андовър, а не щата Масачузетс изобщо.

— О, по дяволите — сопна се Сара. — Искаш ли работата, или не?

— Сара, аз знам как се правят тези неща, а ти не. Освен това работя по свой собствен начин и не искам да го променям. И, най-вече, трябва да съм в състояние да се понасям с клиентите си. Засега с теб не се получава.

Сара ме изгледа смаяно и се разрева. Страхотно. Може би и аз трябваше да се разрева, двете да се прегърнем и да си поплачем на воля. Барбара стана и я потупа по рамото.

— Съни Рандъл е много добър детектив. Сигурна съм, че може да ти помогне, но първо трябва да ти зададе някои въпроси. Знам, че всичко това ти се струва очевидно, но Съни току-що се запозна с теб.

Сара подсмръкна и кимна. После пак подсмръкна, изтри сълзите и си издуха носа в една салфетка, която Барбара й подаде.

— Да. Добре. Извинявам се. Ще ти кажа всичко, което трябва.

— И ако може малко по-спокойно — добавих аз. — Тази седмица не беше най-добрата в живота ми.

— Съжалявам, не знаех. Не исках да те изнервям. Честно, наистина ще се опитам да ти кажа всичко.

— Е, добре — примирих се аз. — Можеш ли да ми дадеш твои снимки, на майка ти и на баща ти?

Бях сигурна, че иска да ме попита за какво са ми притрябвали. Но тя пък беше сигурна, че с това ще ме подразни. Затова просто поседяхме и се погледахме.

— Ще ми помогне да установя самоличността им — обясних след малко.

Сара сви рамене.

— Става.

— Добре — казах аз. — Искаш ли сега да поговорим за хонорара ми?