Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (49)

49

Брайън Кели се отби да пием кафе. Седнахме до плота в кухненския бокс и той извади овесените курабийки с кленова есенция, които беше донесъл. Сара дойде при нас. Както и Роузи. Сара седна на едно от високите столчета. Роузи се настани на пода под краката ми и прикова безмилостния си поглед в нас.

— Парите в сметката на Сара пристигат от Уелингтън Банк в Жилет, щата Уайоминг — започна Брайън.

— Уайоминг? — повторих.

— Аха.

— Къде се намира Жилет, щата Уайоминг? — попита Сара.

— В западната част на страната — обясни Брайън. — Парите се превеждат от сметка, която принадлежи на благотворителната фондация „Ярко цвете“.

— Не, парите са от дядо ми — възрази Сара.

Брайън сви рамене и продължи:

— Фондацията „Ярко цвете“ представлява една пощенска кутия в Ню Йорк. Оторизираният подпис е на някоя си Джулай Фишбайн.

— Джулай? — повторих. — Като името на месец юли?

— Аха — потвърди Брайън. — „Джун“ като юни, „Джулай“ като юли.

— Парите са от дядо ми — повтори Сара.

Брайън кимна. После погледна надолу към Роузи.

— Какво иска това куче? — попита.

— Всичко — отвърнах.

— Познаваш ли жена на име Джулай Фишбайн? — обърна се той към Сара.

— Не.

Брайън погледна към мен.

— И на мен не ми говори нищо — казах.

— От Ди Ди в Ню Йорк твърдят, че „Ярко цвете“ е законно регистрирана организация с идеална цел — продължи той.

— Какво означава Ди Ди? — попита Сара.

— Държавен департамент — обясних. — Значи имат регистриран управителен съвет?

— Да. Джулай Фишбайн и още четири жени.

— И какво?

— Полицията в Ню Йорк работи по въпроса, но засега не сме успели да открием нито една от тях.

— Включително и самата Джулай?

Сара отчупи парче от курабийката си и го подаде на Роузи. Тя старателно го изяде до последната трохичка и отново се вторачи в нас.

— Разполагаме ли с телефонен номер? — попитах. — На Джулай или пък на фондацията?

— Естествено.

— Истински ли е?

— Не.

— Какво става, когато го набереш?

— Един женски глас обяснява, че сме избрали несъществуващ номер.

— Какво означава всичко това? — намеси се Сара.

— Означава, че някой полага сериозни усилия да скрие факта, че ти изпраща пари — обясних й аз.

— Според вас парите не са от дядо?

— Не — поклатих глава.

— А от кого са тогава, по дяволите?

— Може би от истинския ти баща — предположи Брайън.

— Или от истинската ти майка — допълних аз.

— Значи и ти вече смяташ, че тя не ми е майка? — попита Сара.

— Не иска да си направи ДНК тест — изтъкнах.

— Тя казва, че според нея това е унизително нарушаване на личното пространство — обясни Сара.

Може и да не харесваше особено мисис Маркам, но още по-малко й харесваше мисълта да остане без никакви родители. Не я обвинявах.

— Имаш ли други основания да се съмняваш в мисис Маркам? — попита Брайън.

— Всъщност не — отвърнах.

— Но…

— Но ужасно ми се иска да разбера какво общо има Лоли Дрейк с цялата история.

— Ако изобщо има нещо общо — изтъкна Брайън.

— Има — казах. — Постоянно се оказва, че е замесена.

— Смяташ ли, че тя може да е майка ми? — попита Сара.

— Постоянно се оказва, че е замесена — повторих.

Помълчахме, докато пиехме кафето. Курабийките бяха свършили. Роузи отказа да приеме този факт и продължаваше да стои на пост под краката ни. Очите на Сара се насълзиха. Не плачеше наистина, но гласът й малко трепереше, когато каза:

— Защо изобщо се хванах с това?

— Защото имаше право да знаеш — отвърнах аз.

— Защо просто не се отказах и не си живях както преди? Щях да си имам майка и баща, да отида в колежа, да си намеря гадже и да се омъжа. Защо не го направих? Така нямаше да се случи всичко това.

— Не знаеш какво щеше да се случи — изтъкнах.

Сара ме погледна. Брайън мълчеше и си пиеше кафето. Едно от професионалните му умения беше да седи напълно неподвижно.

— Защо го направих? — повтори Сара.

Осъзнах, че въпросът не е реторичен. Тя наистина искаше да й обясня защо го е направила.

— Защото им беше ядосана — отвърнах.

— Според теб съм направила всичко това само от яд?

— Много често вършим неща по причини, които не разбираме — казах аз. — Може би по този начин си искала да им го върнеш, защото не са били родителите, от които си имала нужда.

Ходех на психотерапия едва от няколко седмици, а вече самата аз пробвах да я прилагам.

— И какво сега? — попита Сара. — Излезе, че останах изобщо без родители.

— Може би просто имаш други родители — казах аз.

— Ами, други. И какво ще правя сега? Ще спя на канапето ти до края на живота си?

— Не съм съвсем сигурна, че те разбрах — отвърнах. — Как точно стигна до този извод?

— Майната му — каза Сара. — Не ми пука дали някой ме разбира.

После се разплака, стана, прекоси помещението и застана в другия край, като притискаше лицето си към прозореца и не спираше да плаче. Роузи й хвърли един обнадежден поглед, но след това не й обърна повече внимание, а отново прикова очи в празната чиния, където преди бяха курабийките.

— Чувствам се като лоша майка — казах.

— Ако наистина беше такава, нямаше да си сама — успокои ме Брайън.