Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (6)

6

Доктор Коупланд все така си беше учудващо едър и атлетичен за психоаналитик. Днес беше облечен с кафяво сако от туид, бяла памучна риза и кафеникава плетена вратовръзка. Тъмната му коса беше все така пригладена назад. Носеше същите големи кръгли очила с черни рамки. Както винаги беше безупречен.

Когато седнах срещу него в кабинета му, той каза:

— Много ми е приятно да се видим отново, Съни.

Почувствах тръпка на вълнение. Обърна се към мен на малко име.

— Да — съгласих се. — И на мен ми е приятно да те видя отново.

Все пак не посмях да го нарека „Макс“. Той се усмихна и се облегна назад.

— Ричи ще се жени — казах аз.

Той кимна.

— Нали помниш Ричи? — попитах.

— Бившият ти съпруг — отвърна Коупланд.

— Точно така. Спомняш ли си всичко, за което говорихме?

— Ако съм забравил нещо, ще те помоля да ми го припомниш.

— Последния път, когато разговаряхме, ти ми каза, че връзката между нас все още била силна или нещо подобно.

— Спомням си — отвърна Коупланд.

— А сега как мислиш?

— Освен това си спомням, че тогава също ти казах, че нямам представа как ще се развият нещата — уточни той.

— Тоест реши да се застраховаш — казах аз.

Коупланд замълча.

— Май ти се сърдя — не се сдържах аз.

Коупланд кимна.

— Най-ужасното е, че си прав — продължих аз. — Връзката между нас наистина е силна.

Коупланд отново кимна.

— Но просто не мога да живея с него. Всъщност не мога да живея с никого. А, изглежда, че Ричи… просто… е твърде консервативен за мен. Той иска съпруга, а вероятно и деца.

Коупланд се беше навел напред. Върховете на пръстите на двете му ръце се докосваха, беше подпрял лакти на облегалките на стола и докато ме слушаше, леко се почукваше по брадичката със събрани показалци.

— Вече съм на трийсет и седем — казах. — Ако ще имам деца, по-добре да го направя сега.

Коупланд се усмихна.

— Имаш още няколко години.

— Няма значение. И без това не ставам за майка и съпруга.

Коупланд кимна толкова спокойно, сякаш за една жена беше напълно естествено да се откаже от идеята за брак и деца.

— Не познавам нито един човек, който да мисли като мен — заявих.

— Тоест който да не иска да се обвързва с брак и деца?

— Да.

— Повярвай ми — каза Коупланд. — Има много такива хора.

— Не знам какво да правя — оплаках се.

— Какво искаш да направиш? — попита той.

— Искам да спра да се чувствам така, все едно някой ме е прострелял в корема — отвърнах.

— Предполагам, че някой от членовете на психотерапевтичната общност в Бостън може да ти помогне с този проблем — каза Коупланд.

— Аз искам ти да ми помогнеш.

Той поклати глава.

— Защо не? — попитах.

— Много ми се иска да работя с теб, Съни, но се оттеглям от професията.

— Не си толкова стар, че да се пенсионираш — възразих.

Коупланд кимна, сякаш му бях направила комплимент.

— В момента приключвам с пациентите, които имам, и смятам да затворя кабинета си до края на годината.

Усетих пристъп на паника.

— Значи и ти, така ли?

— Още едно отхвърляне? — попита той.

— Толкова време се навивах, за да дойда тук, а ти ще се пенсионираш.

— Разбира се, в това няма нищо лично — каза Коупланд.

— За теб не.

— Е — каза той. — Всъщност в някакъв смисъл за мен е най-лично. В крайна сметка нали аз ще се пенсионирам.

— Знам, знам.

— Мога да те изпратя при някого.

— Например?

— Трябва да позвъня на няколко телефона — отвърна той. — Да видя кой приема нови пациенти в момента.

— Разчитах на теб — казах аз.

— Знам. Съжалявам. Но мога да те уверя, че ще те изпратя при човек, който е достатъчно умен и…

Той се поусмихна.

— … достатъчно твърд, за да се справи с твоя проблем.

— Значи според теб има надежда?

— Естествено — отвърна Коупланд. — Както вероятно и сама разбираш, в общия случай за една успешна психотерапия са нужни добър психоаналитик и пациент с достатъчно кураж и интелигентност, за да работи по собствените си проблеми. Аз мога да ти осигуря добрия психоаналитик. Знам, че за останалото може да се разчита на теб.

Дъхът ми секна, но същевременно се почувствах по-уверена. Поех си въздух и го издишах. После повторих упражнението още няколко пъти.

Накрая казах:

— Една молба.

Коупланд леко наклони глава, за да ме насърчи да продължа.

— Само да не е доктор Мелвин — казах.

— Добре — съгласи се Коупланд. — Няма да е доктор Мелвин.