Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (41)

41

Хората от охраната на колежа бяха затворили Сара в една стая за разпити в местното полицейско управление.

— Защо дойдоха ченгетата? — попита ме тя, когато влязох.

— Запознай се с Брайън Кели — казах аз. — Той е детектив от бостънската полиция.

— Не ме интересува — каза Сара. — Защо дойдоха ченгетата и ме прибраха?

В стаята имаше заседателна маса и шест стола, но тя стоеше права, скръстила ръце пред гърдите си.

— Тревожехме се за теб — обясних. — Искахме да бъдем сигурни, че ще си добре.

Сара ме изгледа.

— Добре? — повтори. — Естествено, че не съм добре, по дяволите! Баща ми е мъртъв и аз съм виновна за това! Как мога да съм добре, а?

Брайън някак успя да остане встрани от спора. Не се помръдна, но стана ясно, че аз ще водя разговора.

— Не си виновна — казах аз. — Виновен е човекът, който го е застрелял.

— Ако не ми се беше разхлопала дъската — възрази Сара, — още щеше да е жив.

Бях сигурна, че е чула този израз от майка си.

— Сара, в семейството ти има нещо, което не е наред — казах аз.

— Да — отвърна Сара. — Аз.

— Не — казах. — Не си ти. Ти просто си човекът, който пръв го е забелязал. Родителите ти не си спомнят неща, които всички нормални хора помнят добре. Баща ти лъже за миналото си. Един бърз и безболезнен ДНК тест щеше да разреши всичките ти проблеми. Но нито един от двамата не искаше да се подложи на тази процедура.

— Баща ми искаше — каза Сара. — Аз вече дадох проба.

— Къде?

— В поликлиниката на колежа.

— Знаеш ли дали са взели проба и от баща ти?

— Не.

— Ако все пак се е подложил на теста, къде го е направил според теб?

— Не знам.

— В поликлиниката на колежа ще знаят къде са изпратили пробата за сравнение — обади се Брайън.

Кимнах.

— Защо те интересува толкова? — попита Сара.

— Защото може би е свързано със смъртта му.

— Някой не е искал да се разберат резултатите от ДНК теста, така ли?

— Не знам. Но той наистина беше убит съвсем скоро, след като реши да си направи теста.

— Това е лудост — каза Сара.

— Да, така е — съгласих се. — Както беше лудост и това, че някой е наел хора, които да те пребият. И че майка ти не иска да се подложи на най-обикновен ДНК тест. И ти първа си забелязала тази лудост. Просто трябваше да го направиш. Все някой трябваше да го направи. В семейството ти има нещо, което поначало е гнило. Все още не знаем какво е то, но ще го разберем.

— Ще ми се изобщо да не се бях захващала с това — каза Сара.

— Не те обвинявам. Нещата са много по-гадни, отколкото си очаквала. Но аз съм на твоя страна. Полицията също. И ние ще останем с теб, докато не разберем какво не е наред в живота ти.

Сара изведнъж седна на масата и зарови лице в ръцете си.

— Аз все пак го обичах — промълви тя.

Гласът й прозвуча глухо.

— Естествено — отвърнах. — И аз обичам баща си.

— Дори да не е бил истинският ми баща, аз го обичах. През повечето време беше добър с мен.

— Независимо от гените той все пак е бил истинският ти баща — казах аз.

Сара кимна, без да повдигне глава.

— Трябва да ти задам още един въпрос — обадих се аз.

Тя пак кимна с лице в ръцете си.

— Как получаваш парите от сметката си? — попитах.

— Просто се появяват в дебитната ми карта всеки месец — отвърна тя.

— С банков превод?

— Предполагам.

— Откъде идват?

— Не знам.

— Коя банка е издала дебитната ти карта? — попитах.

— Пекуот Банк.

— В Улфорд?

— Да. На Оук стрийт, точно срещу студентския съюз.

— А преди да постъпиш в колежа, как ги получаваше?

— Не ги получавах — отвърна Сара. — Бях още малка.

— Кога идват парите?

— На първо число от месеца.

Погледнах към Брайън. Той кимна и посочи с показалец към гърдите си.

— Добре — казах аз.

Сара не помръдна. Пак погледнах към Брайън. Той леко поклати глава, сви рамене и обърна дланите си към тавана.

— Имаш ли съквартирантка? — попитах.

Сара поклати глава.

— Приятел?

— Не.

— Искаш ли да се прибереш вкъщи?

— Не.

Не я обвинявах.

Пак погледнах към Брайън. Той отвърна на погледа ми и се подсмихна. Бавно кимнах, дълбоко си поех въздух и го изпуснах.

— Искам да дойдеш вкъщи при мен и Роузи за известно време — казах.

Сара не отвърна нищо. Лицето й продължаваше да не се вижда, скрито от ръцете. Не помръдваше.

— Добре — отвърна тя, без да вдига глава.

Пак се обърнах към Брайън. Той съсредоточено зяпаше в тавана.

— Докато й опаковаме багажа, можеш да провериш къде са изпратили ДНК пробата от клиниката — предложих.

— По-добре и Сара да дойде с нас — отвърна той. — Ще бъдат по-склонни да ни помогнат, ако донорът лично поиска да го направят.

— Нали нямаш проблем с това, моето момиче? — попитах я аз.

Сара вече се беше изправила и ни гледаше.

— Май не — отвърна. — Ами училището? Ако не ходя, ще си имам проблеми.

— Аз ще се оправя с колежа — предложи Брайън. — Ако деканът е жена, ще пусна в действие чара си. Ако е мъж, ще го сплаша.

Сара почти успя да се усмихне.

— Жена е — каза тя.

— О, супер — каза Брайън. — По-лесно се правя на очарователен, отколкото на страшен.

— Честно? — обадих се аз. — Обикновено не различавам кое от двете си в момента.

Този път Сара наистина се усмихна. Макар и едва забележимо.