Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (21)

21

Водех Роузи за каишката й. На рамото ми висеше дамската ми чанта, в която носех мобилния си телефон, гримовете и пистолета. Бях облечена с черен шлифер с кожена яка. Освен това си бях сложила тъмните очила „Оукли“, които прилепват плътно към лицето ми. Бях готова за действие и изглеждах страхотно.

— Ако имаш някакъв проблем, какво ще направиш?

— Ще се обадя в полицията — отвърна послушно Сара. — И на мобилния телефон на твоя приятел Спайк.

— Обади се първо на Спайк — посъветвах я аз. — Ще дойде по-бързо.

— Добре.

— Къде е неговият номер? — попитах.

— Записан е в бележника до телефона. Сигурна ли си, че ще дойде?

— Предупредих го — отвърнах. — Ще дойде.

— Как да го позная?

— Едър, с брада. Малко прилича на мечка.

— На мечка ли?

— Да. Когато позвъни на интеркома, ще се представи.

— Добре.

— Всичко ще бъде наред — уверих я аз.

Сара продължаваше да пие кафе и да пуши и изглеждаше много малка, докато седеше до масата за хранене и боязливо гледаше през прозореца.

— Наистина — повторих аз. — Никой не знае, че си тук. Сградата е сигурна. Вратата ми е сигурна. Когато изляза, сложи и резето.

— Не може ли да ми оставиш кучето? — попита Сара.

— Тя предпочита да дойде с мен — отвърнах аз. — Обича да се вози в колата.

— Не искаш да ми я оставиш ли?

Всъщност наистина не исках. Но нямаше причина да го казвам на Сара.

— Не, ще я взема със себе си, защото тя така иска. Идеята, изглежда, й се стори малко странна, но не каза нищо.

— И така. На първо място очевидно не трябва да излизаш оттук. В хладилника има продукти за сандвичи и разни други неща.

Сара кимна. Роузи гледаше към вратата с такова упорство, сякаш се надяваше да я разтопи с поглед.

— Излизам, за да работя по твоя проблем — продължих аз. — Имаш ми номера.

Сара отново кимна. Роузи излая кратко и неприятно.

— Добре — казах. — Тръгваме.

— Нали мога да ти се обадя? — попита Сара.

— Можеш да ми се обадиш когато поискаш.

— Дори без причина?

— Дори тогава — отвърнах аз.