Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (13)

13

В яркото есенно утро, докато слънчевите лъчи нахлуваха през таванския ми прозорец, аз пиех кафе, а Роузи внимателно ме наблюдаваше. Седнах до кухненската маса и се захванах да говоря по телефона. Свърших чак в късния следобед. Към този момент вече бях изпила прекалено много кафета. Слънцето се беше преместило на запад. А аз бях разговаряла с офиса на Американската федерация на работещите в радиото и телевизията в Ню Йорк, с офиса на организацията в Лос Анджелис, с водещите рубриката „Медии“ в двата основни всекидневника в Чикаго, с един тип от местното радио, който водеше нощно джаз предаване и който според единия от водещите рубриката „Медии“ познаваше всички радиоводещи в Чикаго още от времето на Маркони, както и с една жена, която познавах от университета, и която след това се беше омъжила и се беше преместила да живее в Чикаго.

Всички те единодушно твърдяха, че според тях човек на име Джордж Маркам никога не е работил в радиостанция в Чикаго.

В късния следобед по лятно часово време на Източния бряг, когато в Бостън вече се стъмваше, един особено старателен чиновник от офиса на Федерацията в Лос Анджелис успя да открие някакъв Джордж Маркам, който работел в радиостанция в Куод Ситис през 1982 г. Обадих се там, но ми отговори телефонен секретар. Ако съм искала да се свържа с шоуто на Дейв Диксън и да стана част от „Токшоуто на Куод Ситис“, да съм позвъняла на един импулсен телефон. Бях почти сигурна, че Дейв няма да може да ми помогне.

Роузи седеше и вторачено гледаше кухненския плот. Станах, нахраних я, налях си малко вино, върнах се на кухненската маса и погледнах навън през прозореца. Четири етажа по-надолу се виждаше поток от автомобилни светлини, които бавно се отдалечаваха към канала „Форт Пойнт“. Хората се прибираха да вечерят. По-надолу по улицата забелязах и неоновата реклама на заведение за бързо хранене. Станах, прекосих помещението и известно време гледах картината, върху която работех в момента — пейзаж с фасадата на Саут Стейшън. Нямах представа дали картината е добра. След като започна да рисувам някоя картина, губя способността да я преценявам обективно. Може би, ако рисувах повече и продавах картините си, щях да мога да се доверявам повече на инстинктите си и да не бъда толкова неуверена. Сега просто не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да се мъча с нея, докато не я завърша.

Беше тихо, с изключение на звуците, които Роузи издаваше, докато вечеряше. Изпих си виното, върнах се до кухненския бокс и си налях нова чаша. Помислих си за доктор Силвърман. В нея имаше нещо особено, някаква скрита енергия. Май започвах да я харесвам. И ако наистина имаше приятел, надали беше някой загубеняк от Харвард, както си бях помислила в началото.

Пих още малко вино. Роузи се навечеря, прекоси мансардата и скочи на леглото. Отидох при нея и я погалих. Тя се претърколи по гръб, за да мога да я погаля и по коремчето.

— И аз мога да имам връзка — казах й аз.

Поседях известно време, като я галех и си пиех виното. После пак станах, отидох до прозореца и погледах още малко навън, без да виждам нищо.

В семейство Маркам очевидно имаше нещо гнило, след като Джордж беше излъгал за местоработата си. Естествено, можеше да става въпрос и за друг Джордж Маркам… и все пак — в същия бизнес? В същия щат? По същото време, когато е била родена Сара?

Отидох до кухненския бокс и си налях още вино.

Нямаше никакво съмнение, че обичам Ричи. Обичах го от момента, в който се запознахме. И все още го обичах.

Така че, докторе, кажи ми защо се разведохме. А може би първо трябва да попитам защо се оженихме. Добре, докторе… Омъжих се за него, защото го обичах… или защото той ме обичаше… или защото той толкова много искаше да се оженим… или защото, ако не се бях омъжила за него, щях да го загубя. Така че просто се наложи да се омъжа за него, макар че не исках да се омъжвам… и излязох права: не ставам за брак. И защо не? Как й беше първото име? Сюзън. Ти ми кажи, Сюзън. Това не е ли твоя работа? Не, знам, твоята работа е да ми помогнеш сама да си отговоря… Божичко, вече говоря с теб дори когато те няма. Задавам ти въпроса защо това, че се оженихме, веднага води до другия въпрос — защо се разведохме.

Виждах отражението си в тъмния прозорец срещу мен. Вдигнах чашата за наздравица.

Може би си доста умна, доктор Сюзън… А може би и аз съм доста умна. Може би двете заедно ще успеем да разрешим моя проблем. Може би най-сетне ще успея да се сближа с някого… А може би бракът на Ричи няма да потръгне… А може би това няма да има значение, защото аз просто не мога да бъда с никого… А може би просто съм пияна.

Погледах още малко отражението си в стъклото, после отидох до мивката, излях остатъка от виното, върнах се на леглото, легнах и заспах с дрехите, прегърнала Роузи.