Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (11)

11

От дванайсетте имена, които бях успяла да изтръгна от Сара, открих четирима. Първият беше Боби О’Брайън, с когото и тя беше започнала. Видяхме се в кръчмата на студентския клуб в колежа „Темпълтън“.

— Хич не приличаш на детектив — отбеляза Боби.

— Защото съм инкогнито — обясних му аз.

— Добре се справяш — похвали ме той.

Беше як младеж с късо подстригана червеникава коса и счупен нос.

— Приличаш на хокеист — казах.

— Аха.

— Как се справяш в ъглите?

Боби се ухили.

— Направо съм звяр.

— Били сте съученици със Сара Маркам — продължих аз.

— Сара ли? О, да. Още от първи клас.

— Продължавате ли да се виждате често?

Той поклати глава.

— Разкажи ми за нея.

— Какво искаш да знаеш?

— Каквото се сетиш. Как беше в училище, какви бяха родителите й, какво ти е направило впечатление.

— И защо питаш?

Помислих, преди да отговоря. Не бях полагала клетва за дискретност, а колкото по-ясен беше въпросът ми, толкова по-голяма беше вероятността да получа смислен отговор.

— Опитваме се да установим дали не е осиновена — отвърнах.

— Осиновена ли?

— Да.

— Че тя не знае ли?

Поклатих глава.

— Техните не знаят ли?

— Те твърдят, че не е осиновена. Просто се опитваме да го установим със сигурност.

— Ей, това е адски странно — каза Боби.

— Защо?

— Ами цял живот си живееш с вашите и изведнъж решаваш, че не са истинските ти родители. Как стават тези работи?

— Точно това се опитваме да разберем — обясних. — Та как беше тя в училище?

— Добре. Беше доста умна, децата я харесваха и, как да кажа, беше от готините чак до седми клас.

— А после?

— После започна да се влачи с отрепките.

— Отрепките?

— Двойкаджиите, пушачите, изключените от училище. Лошите деца.

— А, лошите — кимнах аз. — Тя друсаше ли се?

Боби сведе очи към яките си ръце, обсипани с лунички, които беше подпрял на издрасканата пластмасова маса.

— Не обичам да говоря за нея — каза той след малко.

— Защо?

— Защото така все едно я топя.

— Тя ме нае — казах. — Плаща ми, за да задавам именно такива въпроси.

Той кимна.

— Да, друсаше се доста. Почти съм сигурен, че продължава и сега.

— Беше ли… сексуално активна?

— В гимназията го удари през просото.

— Ходил ли си с нея?

— За малко — отвърна Боби.

— Спал ли си с нея?

— Ей — извика той.

— Нали ти казах, че съм детектив.

Той пак кимна и отвърна:

— Да, спал съм с нея. Веднъж. После всичко свърши. Тя вече не искаше да излиза с мен.

— Да не би да не е искала да спите заедно?

— Точно това е странното — отвърна Боби. — Всъщност много искаше. Тя го предложи, но след като правихме секс, вече не искаше да ме вижда.

— Как ти го обясни?

— Шантава работа. Нищо не каза. Просто стана, облече се, излезе от колата и си тръгна.

— На мен ми каза, че сте спрели да се виждате, защото си си хванал гадже.

— Наистина си хванах гадже, но това беше много време след историята със Сара.

— Знаеш ли случайно дали е постъпвала така и с други момчета?

— С много други момчета — кимна Боби. — Все едно искаше да го направиш с нея, а после вече не можеше да те понася.

— Да го направиш — повторих.

— Да, какво?

— Казваш го така, все едно на нея не й е харесвало.

— Така си беше. Преди това го искаше, но по време на самия секс май не.

— Познаваш ли някой от сегашните й приятели, с когото мога да поговоря?

— Съквартирантката й от общежитието. И тя учи в „Тафт“.

— Как се казва?

— Поли Мърфи — отвърна той. — А какво общо има всичко това с въпроса дали е осиновена, или не?

— Нямам представа — признах си аз.