Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (42)

42

Медицинската лаборатория „Лайформ“ беше в дъното на коридора на втория етаж на една стара тухлена сграда на Олбъни стрийт, близо до медицинския център в Бостън. Двете със Сара влязохме в миниатюрния кабинет на директорката, от който се виждаше миниатюрен служебен паркинг.

— Не знам дали трябва да изнасям тази информация — каза директорката.

Беше длъгнеста жена с посивяла коса и очила без рамки.

— Сара е един от двамата донори — обясних аз.

— Но ДНК тестът е изискан от другия донор.

— Който обаче стана жертва на убийство — казах аз.

Директорката се намръщи. Приличаше по-скоро на директор на начално училище, отколкото на шеф на медицинска лаборатория. И очевидно никак не одобряваше убийствата.

— Това е ужасно — каза тя на Сара. — Роднини ли бяхте?

— Той ми беше баща — отвърна Сара.

— Биологичната връзка между двамата може да се окаже важна част от разследването на убийството — обадих се аз. — Можем да го направим неофициално или да дойдем пак, но с полиция и съдебно решение. Тогава полицията най-вероятно ще затвори лабораторията, докато проверят архива ви, пресата сигурно ще научи и името ви ще се появи във вестниците във връзка с разследването на убийство.

— Заплашвате ли ме, мис Рандъл?

— Да го наречем „предупреждение“ — отвърнах.

Тя ме изгледа строго. Аз се усмихнах с честната си, младежка усмивка на блондинка. Директорката кимна на себе си, сякаш бях потвърдила някакво очакване.

— Е, след като младата жена е единият от донорите, не виждам никакъв проблем — каза тя.

— Благодаря ви — отвърна Сара.

Директорката натрака нещо на клавиатурата на един компютър и се облегна назад. Почакахме малко. Тя разчиташе информацията на екрана.

— Ще ви го разпечатам — каза накрая и натисна още няколко клавиша. — Но мога да ви кажа отсега, че пробите не съвпадат.

Чух как Сара рязко си пое въздух.

— Значи той не ми е баща?

— Нямате обща ДНК.

Принтерът, поставен върху шкафче за документи, тихо изжужа, навън от него се плъзна един лист хартия и той замлъкна. Известно време никой не проговори.

— Сигурна ли сте? — попита Сара.

— Да.

— Възможно ли е да сте направили грешка?

— Възможно е, но е много малко вероятно.

Сара се обърна към мен. Дишаше на пресекулки, сякаш не й достигаше въздухът.

— Е, сега вече знаеш със сигурност — казах аз.

Сара кимна, но не отвърна нищо.

— Мистър Маркам получил ли е резултатите? — обърнах се към директорката.

Тя погледна към екрана, преди да ми отговори:

— Да, преди пет дни.

— Два дни, преди да бъде убит — уточних аз.

— Тогава кой е баща ми, по дяволите? — обади се изведнъж Сара.

Малко се стреснах. Бях започнала да мисля за случая като за разследване на убийство. Но за Сара основният въпрос все пак си оставаше кои са истинските й родители.

— Ще го разберем — обещах й.

— А тя дали ми е майка?

— Не знам — отвърнах.

Директорката, изглежда, се почувства неудобно. Всичко това съвсем не беше научно.

— Сто процента не е — каза Сара.

— Сигурна ли сте, че той е получил тази информация? — обърнах се към директорката.

Тя отново погледна към екрана.

— Да, изпратили сме резултатите по куриер и той се е подписал, че е получил пратката.

Взех разпечатката, сгънах я и я прибрах в чантата си. После погледнах към Сара. Изглежда, все още не й достигаше въздух. Беше пребледняла, а на скулите й бяха избили червени петна. Сякаш имаше температура.

— Има ли нещо друго, за което искаш да попиташ директорката? — подканих я аз.

Сара поклати глава. Кимнах, изправих се и протегнах ръка към директорката.

— Благодаря ви за помощта.

Тя също се изправи и ми стисна ръката.

— Надявам се всичко да се оправи — отвърна.

В гласа й вече нямаше и следа от строгост. Тя се обърна към Сара и меко сложи ръка на рамото й.

— Не само ДНК тестът определя истинските родители.

Сара кимна и се изправи. Хванах я за лакътя и я изведох от кабинета по тясното задно стълбище към мястото, където бяхме паркирали. В колата мълчахме. Карах бавно към Мас авеню, а Сара се возеше на седалката до мен и гледаше навън през прозореца.

После, все така без да ме поглежда, попита:

— Ако той не ми е баща, а тя не ми е майка… тогава коя съм аз, по дяволите?

Когато спряхме на светофара на Мас авеню, все още не знаех какво да отговоря. Затова протегнах дясната си ръка и я потупах по бедрото. После светофарът се смени и аз завих наляво към магистралата.