Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (39)

39

Обади ми се Брайън Кели.

— Вече работя в отдел „Убийства“ — съобщи ми той. — От около година. Намерихме на Парк Скуеър един убит, който носи визитната ти картичка в джоба си.

— Как се казва?

— Джордж Маркам — отвърна Брайън.

— Подозрителни обстоятелства около смъртта?

— Застрелян е.

— Ти там ли си?

— Аха. На паркинга зад „Замъка“. Реших, че ще искаш да наминеш да го видиш.

— Искам — отвърнах и затворих.

„Замъкът“ на Парк Скуеър е масивна постройка от сив гранит, в която преди се е помещавала оръжейната на Националната гвардия. Прилича на средновековна крепост. Сега се използва за търговски изложения и други масови прояви. На Хънтингтън авеню пред „Замъка“ бяха паркирани пет-шест полицейски коли, а на паркинга зад сградата, откъм Арлингтън стрийт, се виждаха още. Бяха осветили паркинга с прожектори, така че приличаше на снимачна площадка. Когато се приближих, ме спря един униформен полицай.

— Място на престъплението, госпожо. Не можете да паркирате тук.

— Брайън Кели ме помоли да дойда — обясних.

— Чакайте тук — нареди полицаят.

После отиде до група цивилни ченгета, сред които стоеше и Брайън. Всички гледаха надолу към нещо. Униформеният полицай заговори Брайън, той му кимна, извърна се към мен и ми махна да вляза. Паркирах до една линейка и слязох от колата.

— Детектив Кели е ей там — обясни ми полицаят.

Усмихнах се и му благодарих. Реших да не го информирам, че тъй като съм спала с детектив Кели, мога да го позная по всяко време. Когато се приближих, видях какво гледат ченгетата: Джордж Маркам. Присъединих се към тях, Брайън ме прегърна и леко ме притисна към себе си.

— Франк? — обърна се той към един от полицаите. — Това е Съни Рандъл. Съни, запознай се с Франк Белсън.

Белсън беше много слаб, среден на ръст и гладко избръснат мъж, но бузите му все пак бяха малко по-тъмни от наболата брада, която явно никога не можеше да махне напълно.

— Дъщерята на Фил Рандъл — предположи той.

Кимнах и двамата си стиснахме ръцете.

— Твоят старец беше страхотен — каза Белсън и приклекна до трупа.

— Какво имаме тук? — попитах.

— Поне засега изглежда, че е прострелян веднъж в гърдите и веднъж в средата на челото.

— Изстрелът в главата е бил за по-сигурно, така ли? — попитах.

— Разумно предположение — отвърна Белсън. — Около раната на челото има изгаряне от барут. Все още не сме извадили куршумите, но вероятно са стандартни. Деветмилиметрови или може би трийсет и осми калибър.

Белсън се изправи и тръгна да обикаля наоколо, за да покаже какво се е случило.

— Жертвата минава оттук — обясни той. — Убиецът се появява отсам и го застрелва в гърдите. Жертвата пада назад, по гръб. Убиецът отива при него, опира пистолета в челото му и го довършва.

— Не ми звучи като въоръжен грабеж — отбеляза Брайън.

— И на мен — съгласи се Белсън.

Той застана неподвижно, като гледаше мястото на престъплението, без да мига, сякаш правеше снимки с очите си.

— Съни — каза, без да се обръща. — Искаш ли да разкажеш на Брайън всичко, което знаеш за жертвата?

— Естествено — отвърнах.

— И когато видиш твоя човек, му предай много поздрави — допълни той.

Обещах да го направя, обърнах се и последвах Брайън във вътрешността на „Замъка“, където бяха разположили временния щаб на разследването.