Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (1)

1

Бившият ми съпруг се готвеше да се ожени за една мърла, която ми се искаше да убия. Всъщност не я познавах лично, а убийството щеше да ме лиши от всякаква възможност да я опозная. Но все пак се опитах да извлека максимално удоволствие от мисълта да го направя, преди да забравя за тази идея.

Бившият ми съпруг не се прояви като страхливец, който просто да ми изпрати покана за сватбата. Дойде да ми го каже лично.

— Гледай тя да се държи както трябва с Роузи — предупредих го аз.

— Не бих позволил на никого да се държи с Роузи другояче — отвърна Ричи. — Нали не си мислиш, че обичам Роузи по-малко от теб?

Известно време не отговорих, но накрая поклатих глава.

— Не, всъщност не.

— Благодаря — каза Ричи.

— Знам, че въпросът е тъп, но ти очевидно обичаш тази жена, нали?

— Да — отвърна Ричи.

Не успях да се сдържа.

— Повече, отколкото обичаш мен?

Известно време той не отговори, но накрая поклати глава.

— Не.

— Това повдига един въпрос — изтъкнах аз.

— Открих, че е възможно да обичам повече от една жена — обясни Ричи. — Обичам теб, обичам и нея. А тя иска да се оженим.

— А ти искаш да си женен — казах аз.

— Да.

— А аз не искам.

— Знам.

— Това не означава, че не те обичам — уточних аз.

— Знам.

— Просто не искам да се омъжвам, Ричи.

— Знам.

Толкова отдавна го гледах. Ако не се бръснеше всеки ден, страните му потъмняваха от наболата брада. Имаше най-силните ръце, които бях виждала през живота си. Косата му беше гъста, черна и къса. Сякаш никога нямаше нужда от подстригване. Знаех как изглежда гол. Знаех как изглежда, когато спи. Знаех как мирише, какви звуци издава и какъв е при допир. Знаех как и какво мисли.

Ричи се изправи.

— Ще ми се да можех да кажа още нещо, Съни.

Аз също се изправих. Той разтвори ръце. Прегърнахме се. Късаше ми се сърцето. Ричи отстъпи една крачка назад; и двамата мълчахме. Той се наведе, вдигна Роузи и я целуна по носа. Притисна я към себе си, после я пусна на пода, обърна се и си тръгна.

Известно време останах седнала на леглото. Очите ми се напълниха със сълзи, но не заплаках. Роузи подскочи на леглото до мен, легна и потупа с опашка.

— Не ти разрешавам да я харесваш — казах на Роузи. — Никога, при никакви обстоятелства.

Роузи ме погледна така, както само един бултериер може. Не възрази. Изтрих си сълзите, прекосих мансардата до кухненския бокс, извадих една бутилка ирландско уиски и си налях във висока чаша. Взех уискито, седнах на стола до кухненската маса и се загледах през прозореца. Роузи дойде при мен, скочи върху нейния стол и ме погледна обнадеждено. Извадих една бисквитка от кутията на масата и й я подадох. Сестра ми Елизабет щеше да си умре от радост. Баща ми щеше да ме попита дали може да ми помогне с нещо. Майка ми щеше да реши, че аз съм виновна.

Отпих още малко от уискито. Усещах как в гърлото ми се надига истински плач. Опитах се да го преглътна. Но после усетих, че дишам на пресекулки, започнах да хлипам и стана твърде късно да го спра. Отказах се и се разревах. Роузи ме погледна несигурно. Не беше свикнала с такива изпълнения. Известно време ридах безутешно, подпряла глава на лявата си ръка. С дясната се опитвах да успокоя Роузи, която видимо се притесняваше за мен.

Бяхме разведени от пет години. На какво се бях надявала, по дяволите? Не можеше да се твърди, че през цялото време е спазвал обет за целомъдрие; същото важеше и за мен. Не беше и необратимостта на факта, че бившият ми съпруг най-сетне щеше да се ожени повторно. Дори не беше това, че все още го обичам, макар че си беше самата истина. Плачех, защото, доколкото можех да преценя, не можех да се омъжа за никого, не можех да живея с никого, не можех да споделя живота си напълно с никого.

Отпих още малко уиски.

И се вслушах в собственото си хлипане, от което сякаш ми спираше дъхът.

Накрая се наведох, вдигнах Роузи и я поставих в скута си.

— Само с теб — казах й. — Само с теб мога да живея.

Известно време се клатих напред-назад на стола. Не спирах да го повтарям.

„Само с теб.“

„Само с теб.“

Защо не мога да живея с никой друг, освен с едно куче?

Какво не ми е наред, по дяволите?