Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (56)

56

Двете със Сара карахме на север по шосе 93 към Андовър. Роузи беше заспала на обичайното си място пред радиатора, в краката на Сара.

— Ще се справиш ли? — попитах.

— Да.

Беше пребледняла и скована и преглъщаше трудно и начесто. Сигурно съм приличала на нея в първия си учебен ден.

— Смяташ ли, че ще е добре за мен? — попита.

— Цялата история започва да се разплита или да се заплита, зависи откъде ще я погледнеш. Смятам, че колкото по-голяма роля играеш в нея, толкова по-голям контрол ще имаш върху бъдещето си, вместо просто да се оставиш на случайността.

— Говориш като преподавателката ми по теория на феминизма.

— О, боже — стреснах се. — Не думай.

Грееше ярко слънце, но земята изглеждаше мръсна и сива, защото снегът се беше разтопил и разкалял, после беше замръзнал, пак се беше разтопил и разкалял и така нататък. Снегът живееше по няколко мига в ослепителна белота, а после се мъчеше по цели седмици в мръсна сивота. Каква метафора.

— Смяташ ли, че тя не ми е майка? — обади се Сара.

— Ще я попитаме — отвърнах.

— По някакъв начин това ще ми дойде като облекчение, разбираш ли? Все пак никога не е била особено мила с мен.

Кимнах. Подминахме сградата на Академията, завихме наляво по хълма и спряхме пред къщата на семейство Маркам.

— Лошо ми е — обади се Сара.

— Заедно влязохме в тази каша, моето момиче — отвърнах. — И заедно ще излезем.

— Иска ми се да не бях започвала.

— Просто задаваме един въпрос, на който всеки човек има право да знае отговора.

— Знам — каза тя. — Но въпреки това ми се иска да не бях започвала.

— Всеки би се почувствал така на твое място — уверих я аз.

Сара кимна и не отговори. Когато колата спря, Роузи отвори едното си око, но след като се увери, че няма да идва с нас, остана да лежи пред радиатора. Слязохме от колата и се приближихме до къщата, в която беше отраснала Сара.

Мисис Маркам ни отвори по домашна рокля на цветя и гуменки. В къщата беше тихо и стените сякаш ни притискаха.

— Здравей, мамо — каза Сара.

Мисис Маркам старателно затвори вратата зад нас и я заключи.

— Значи все пак си решила, че съм ти майка? — попита.

Сара замълча за момент, после каза:

— Не знам как иначе да те наричам.

Мисис Маркам не си направи труда да ни покани да влезем. Просто се обърна, влезе във всекидневната и седна на канапето със събрани колене, стиснала ръцете си една в друга. Двете със Сара седнахме срещу нея. През последните няколко дни мисис Маркам видимо се беше състарила и още повече приличаше на мишка.

— Ти ли си майка ми? — попита Сара.

— Аз съм те отгледала досега — отвърна безизразно мисис Маркам.

— Питам дали си ме заченала, дали си ме носила девет месеца и дали си ме родила — каза Сара.

Мисис Маркам я погледна и не отговори толкова дълго, че аз си помислих, че никога няма да го направи. После сякаш остана без въздух и раменете й увиснаха.

— Не — каза тя.

— Значи затова не си искала да си направиш ДНК тест.

— Джордж не го направи, защото беше на моя страна. Но той мислеше, че наистина ти е баща.

— Но не е бил.

— Така казват докторите.

— Знаеш ли коя е била майка ми?

— Джордж ми призна, че веднъж е създал проблеми на някакво момиче — отвърна с мъка мисис Маркам. — Но каза, че никога преди не е кръшкал и това никога повече няма да се повтори. Знаех, че ме лъже. Той често го правеше. Но ми каза, че момичето не е искало бебето и ще ни даде пари, за да го вземем и да го отгледаме като свое.

— И вие се съгласихте? — попитах аз.

— Естествено. Тогава нямахме никакви пари, а кариерата на Джордж беше в задънена улица. Така че се съгласихме.

— Каква точно беше сделката?

— Да се преместим в друг град, преди да се роди бебето, да я вземем веднага след раждането и да не казваме на никого. В замяна щяхме да получаваме пари всеки месец, за нас и за детето. Бяха много пари. Нямам представа колко точно. Дори нямам представа колко пари е получавала Сара. Никой не ми каза.

— Беше ли ти неприятно? — попита Сара.

— Сделката беше добра. Парите бяха добри. Докато ти не започна да се ровиш.

— Било й е неприятно — казах на Сара. — И си го е изкарвала на теб.

— Добре де, как трябваше да се чувствам с детето на някаква никаквица на ръце? Как трябваше да се чувствам, а?

— Значи така и не се запознахте с жената? — попитах аз.

— Не. Това също беше част от сделката.

— Сделката в писмен вид ли беше сключена?

— Не.

— Не е имало нужда — сетих се аз. — Ако тя спре да ви плаща, вие я издавате, а ако я издадете, тя спира да ви плаща.

— Само дето онова копеле така и не ми каза коя е.

— Тайните се пазят най-добре, когато никой не ги знае — отвърнах аз.

— И какво да правя сега? — попита мисис Маркам. — Те вече няма да ми пращат пари. Какво ще правя?

Сара я погледна. По лицето й се стичаха сълзи. После каза:

— Знаете ли, мисис Маркам… всъщност изобщо не ми пука.

Сетне Сара стана и излезе от къщата. Аз я последвах.