Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (27)

27

Двамата мъже се подпряха на колата. Изглеждаха малко уморени. Спайк застана пред тях, на една крачка встрани от по-близкия, пъхнал ръцете си в джобовете на панталона. Бях закопчала чантата си. Нито един от двамата вече не беше опасен. Мъжът с очилата се казваше Луис Карп. Другият се представи като Сал Брунели.

— Нае ме някакъв човек — обясни Луис.

— Как се казваше?

— Не ми съобщи.

— Разкажи ми за него — настоях аз.

— Обясни, че е адвокат от Ню Йорк.

— Щата или града?

— Градът, предполагам. Заяви, че е чувал за мен от някакъв друг тип в Ню Йорк. Другият му рекъл, че мога да организирам нещо подобно.

— Знаеш ли кой е въпросният тип, който те е препоръчал?

— Не уточни. Но предполагам, че е един тип, с когото съм работил там. Казва се Роузън. Айк Роузън.

Бях извадила бележника си и си записвах имената.

— Ако говориш с Айк, не споменавай, че аз съм ти казал за него — помоли Луис.

— Естествено — отвърнах. — А ти с какво се занимаваш?

— Юрист съм.

Спайк изсумтя.

— Наистина имам диплома — каза Луис. — Занимавам се с наказателно право.

— Не се и съмнявам — обади се Спайк.

— Айк също ли е адвокат? — попитах.

— Аха.

— Къде живее?

— Нямам адреса му. Само телефонен номер.

— Дай ми го — помолих.

— Нали няма да кажеш на Айк, че си го чула от мен?

— Няма — отвърнах.

— Номерът е записан в моя палм пайлът — каза Луис.

— А къде е той? — попита Спайк.

— В куфарчето. В колата.

— Не мърдай — нареди Спайк.

После отиде до колата им и се върна с палм пайлъта в ръка. Луис намери телефонния номер и аз си го записах. Спайк стоеше близо до Луис и леко се поклащаше напред-назад, без да вади ръцете си от джобовете. Откакто бях спряла там, не беше минала нито една кола. Слънцето се бе преместило на запад. Птиците продължаваха да чуруликат. Катеричките също се стрелкаха наоколо на пресекулки както преди.

— Да не си измисляш? — попита Спайк.

— Не би посмял да ни лъже, Спайк — намесих се аз.

— Не лъжа — увери го Луис.

Спайк му се усмихна и не каза нищо.

— И какво точно искаше онзи господин? — попитах.

— Попита ме дали мога да организирам нещо, за да сплаша някой, който тревожи неговия клиент.

— И той ли беше адвокат?

— Предполагам.

— От сто километра се надушват — обърна се Спайк към Сал с подчертана дружелюбност.

Сал не отвърна нищо. Луис не откъсваше очи от мен.

— Дай да не си играем на въпроси и отговори — предложих. — Разкажи ми всичко, което знаеш, и Спайк може би ще ви пусне да си вървите, без да ви нарита в лицето.

— Каза ми името на момичето. Каза, че иска да я сплашим, така че да прекрати разследването.

— Обясни ли какво разследване има предвид?

— Не. Даде ми адреса на момичето в общежитието, какво да й предам и колко грубо да пипаме.

— Плати ли ти?

— Естествено — отвърна Луис.

— Как?

— Даде ми пет бона. В брой. Дадох половината на Сал и двамата заедно свършихме работата.

— А как стигна до мен? — попитах.

— Същият тип дойде още веднъж. Каза ми, че трябва да ти се предаде същото съобщение. Даде ми номерата на колата ти и ми каза сам да те открия.

— Моята цена колко беше?

— Пак толкова. Пет бона.

— Трябваше да му искаш повече — казах. — Как мога да се свържа с теб?

— Кантората ми е в Саут Енд — отвърна той. — На Уорън стрийт. Работя от къщи.

Спайк извади визитна картичка от джоба си и прочете на глас какво пишеше на нея „Луис Карп, адвокат“. Адресът под името беше някъде в Брайтън.

— Извадих я от куфарчето ти — обясни Спайк.

— Ох, по дяволите — възкликна Луис.

После отново се обърна към мен.

— Добре де, можеш ли да ме виниш, че не искам тази годзила да разбере къде да ме намери?

Очевидно имаше предвид Спайк.

— Доста си тъп, дори за адвокат — отвърнах аз. — Нали си записах номерата на колата ти? Мислиш ли, че нямаше да проверя дали адресът е верен?

Луис сви рамене.

— Не знам.

— Продължаваме разследването — обявих.

Луис кимна.

— И никой повече не бива да тормози Сара Маркам — продължих.

— Няма.

— Ако някой отново започне да я тормози — ти, Сал, онзи мистериозен адвокат, Бритни Спиърс, който и да е, няма значение, ще дойдем и ще ви намерим.

— Не мога да попреча на… — започна Луис.

— Не ме интересува — прекъснах го. — Спайк също не го интересува. Нали така, Спайки?

— Много искам пак да се видим — увери го Спайк. — Обожавам мъже, които са готови да пребият двайсетгодишно момиче, без дори да знаят защо го правят.

— Ако нещо се случи с нея, и двамата сте мъртви — обобщих.

Спайк разтвори сакото си, за да им покаже големия си армейски колт 45-и калибър, който носеше. Никой не каза нищо.

— Заминавайте — казах.

Те се качиха в колата си. Сал вървеше малко странно. Двамата със Спайк ги проследихме с поглед, докато се отдалечаваха.

— Ще те закарам до колата ти — предложих.

Той ме погледна сериозно, сякаш се канеше да ми съобщи нещо важно. После каза:

— „Спайки“?

— Понякога се опитвам да излъчвам момичешки чар — обясних.

Спайк се ухили.

— И аз.