Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (26)

26

В единайсет и пет вече карах по Бордър Роуд през гъстата гора в резервата „Мидълсекс Фелс“. Резерватът сигурно беше на петнайсетина километра от центъра на Бостън, но природата изглеждаше също толкова дива, колкото канадската част на Скалистите планини.

Набрах номера на Спайк.

Когато вдигна, казах:

— Вече съм в гората и карам на запад.

— Продължавай — отвърна. — Още половин километър.

— Къде ти е колата?

— Паркирах на ливадата на върха на хълма и слязох пеша.

— Видя ли някой друг?

— Не.

— А мен виждаш ли ме вече?

— Чуваш ли ме да пищя от възторг? — попита Спайк.

— Не.

— Значи още не съм те видял.

— Имаш ли нещо против тихо да дишам в слушалката? — попитах. — Така ще знаеш, че съм жива.

— Стига да не започнеш да пееш — отвърна Спайк.

Мълчаливо покарах още една минута.

— Пищя от възторг — прошепна Спайк по телефона.

Намалих скоростта.

— Тук ли? — попитах.

— Още десет метра — каза Спайк. — От дясната страна на шосето има два големи камъка, които са облегнати един на друг. Паркирай до тях.

— Тук ли?

— Перфектно.

Отбих на банкета и спрях.

— Къде си? — попитах.

— Точно зад камъните.

— Ще изляза от колата и ще се облегна на предната броня — обясних. — Ако нещата тръгнат на зле, излез и ги почвай.

— Може ли да надавам бойни викове? — попита Спайк.

— Както прецениш — отвърнах.

Затворих и прибрах мобилния телефон в чантата си. После извадих пистолета и го пъхнах в десния джоб на палтото си от камилска вълна с широк колан, в което винаги изглеждам много добре. Оставих чантата на предната седалка, понаместих си тъмните очила и излязох от колата. Облегнах се на предния калник откъм страната на шофьора и зачаках. Вече минаваше средата на ноември и ставаше студено. Пъхнах ръце в джобовете. Дърветата бяха реагирали по различен начин на есента. Някои бяха с оголени клони. Други — с по няколко жълти листа. Трети все още бяха покрити със зелени листа. Сигурно бяха различни видове.

В гората не помръдваше нищо. По пътя не идваше никой. Чух чуруликане на птици. Опитвах се да не си поглеждам часовника. Хвърлих поглед към двата големи камъка. Бяха подпрени един на друг и дълбоко потънали в земята на хълма, вероятно на същото място, където ги беше оставил последният разтопен ледник по тези земи. Една катеричка пресече пътя с истеричната скорост, характерна за този животински вид, покатери се по едно дърво от другата страна и изчезна от поглед. По камъните се виждаше сиво-зелен мъх и сухите останки от някаква лоза, която безуспешно се беше опитала да ги колонизира, но беше намерила смъртта си.

Накрая от другата страна на пътя се появи тъмнокафяв шевролет седан, който се движеше много бавно. Колата спря до моята и прозорецът се отвори. Шофьорът беше с малки слънчеви очила с телени рамки и сини стъкла. Погледна номера на колата ми, после се обърна към мен.

— Съни Рандъл?

— Да.

— Добре — каза той и угаси двигателя.

После излезе от колата. Беше облечен с шлифер с колан. Едър мъжага с кафяво кожено яке слезе от другата страна. Докато прекосяваше пътя, успях да забележа, че на кокалчетата на двете му ръце грубо са татуирани сини букви. Не можах да прочета какво пише.

Двамата спряха пред мен. Татуираният имаше черна коса, дълга до раменете, която не изглеждаше много чиста. Прическата на очилатия явно струваше над триста долара. По зъбите му също беше работено. Блестяха като чисто нов умивалник.

— Страхотни очила — казах.

— Знаеш ли къде се намира Сара Маркам? — попита очилатият.

— Абсолютно — отвърнах.

— Къде се намира?

— Не е ваша работа — казах.

— Тя ли те нае, за да проучваш родителите й?

— Да.

— Знаеш ли, че получи предупреждение да прекрати разследването?

— Да.

Татуираният стоеше много близо до мен и ме гледаше безизразно.

— Но тя не го направи — отбеляза очилатият.

— Не, не го направи — съгласих се.

— Много ли ти плаща? — попита той.

— Не чак толкова.

— Заслужава ли си да пострадаш за тези пари?

— От какво? — попитах.

Очилатият кимна към другия.

— От него.

Аз изведнъж пристъпих по средата на пътя и извадих пистолета си.

— Ей — каза очилатият. — Това пък защо ти е?

— Сама жена в гората с двама непознати? Имам ли избор?

— Аз нямам проблем с пистолетите — обади се татуираният.

— Засега — казах.

— Наистина ли ще ти стиска да ни застреляш? — попита очилатият.

— Няма да ми стиска, но ще го направя — отвърнах.

— И сега какво? — попита той.

— Ще ти кажа аз какво — отвърна татуираният. — Няма да позволя на някаква кучка да ме изплаши.

Насочих пистолета право към него, като го държах с две ръце. Забелязах и Спайк, който тихо беше излязъл иззад камъните и се спускаше по склона към шосето. За човек с неговите размери се движеше безшумно и пъргаво като котка.

— Това май беше антифеминистка забележка — отбелязах. — Макар и малко демодирана.

— Да ти го начукам, госпожичке — изруга татуираният.

— „Госпожичке“ също е неприемливо — отвърнах. — Не знаеш нищо за семейното ми положение.

— Стига с тези глупости — обади се очилатият. — Искаш ли нещо от нас?

— Искам да знам кой ви е наел, за да ме сплашите.

— И какво ще направиш, ако не ти кажа? Ще ни застреляш ли? — засмя се той.

— Няма да се наложи — обади се Спайк иззад тях.

И двамата се завъртяха, когато го чуха. Спайк стоеше зад колата ми, подпрял големите си ръце на покрива.

— А ти кой си бе, по дяволите? — попита очилатият.

— Според последните проучвания, аз съм най-якият педал в света — усмихна се Спайк.

— Това пък какво трябва да означава? — попита очилатият.

— Обърни се и сложи ръце върху покрива на колата — наредих му аз.

— Как ли пък не — каза той.

Спайк заобиколи колата и с лявата си ръка сграбчи скъпо подстриганата коса на очилатия. Спайк никога нямаше вид, че бърза, просто всичко около него се случваше светкавично. После той блъсна главата на очилатия в покрива на колата. Онзи изръмжа и коленете му се подкосиха. С лявата си ръка Спайк го задържа да не падне, докато го проверяваше за оръжие с дясната. Аз продължавах да държа пистолета си насочен към татуирания. През това време Спайк извади малък полуавтоматичен пистолет 22-ри калибър от страничния джоб на очилатия.

— Сладур — отбеляза Спайк, прибра пистолета в джоба на панталона си и пусна мъжа.

Очилатият тръгна да се свлича, но успя да се подпре на колата. Челото му вече започваше да се подува. Спайк се обърна към татуирания.

— Ще се подпреш ли на колата?

— Много си як, нали? Защото някой ме държи на прицел.

— При това е кучка — съгласи се Спайк.

— Ей — обадих се аз.

Спайк кимна към колата. Татуираният подпря ръцете си на покрива и Спайк го претърси.

— Няма пистолет — отбеляза той след малко и отстъпи крачка назад.

Татуираният май не беше много умен. Все пак беше видял как Спайк се справи с очилатия. Сигурно беше забелязал, че Спайк е много по-едър от него. Може би си е помислил, че това е сланина, а не мускули. Или пък беше привърженик на някакви остарели схващания за хомосексуалистите. Както и да е. Той пристъпи към Спайк и заговори:

— Ако тя не беше насочила пистолета си към мен…

— Съни? — прекъсна го Спайк. — Прибери пистолета.

Прибрах го, макар че не бях съвсем честна. Оставих чантата отворена и подпрях ръка на горния й край, на няколко сантиметра от дръжката на пистолета.

— Наистина ли си педал? — попита татуираният.

— Аха.

— Никога не съм виждал педал, който да може да се бие.

— Какво пише на татуировките? — поинтересува се Спайк. — „П-А-Н-Д-И-З-Ч-И-Я“?

Мъжът с татуировките се опита да го ритне с коляно между краката. Спайк се завъртя и спря ритника с хълбока си. Онзи продължи с бързо ляво кроше, но Спайк просто го отблъсна с ръка, както се гони муха. После сграбчи ризата на противника си с лявата си ръка, хвана го между краката с дясната, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб на предния капак на колата. След това отстъпи, а мъжът се свлече на земята. Полежа малко, после тромаво се опита да се изправи.

— Исусе Христе — измърмори той.

— И така, кой ви нае, за да сплашите Сара Маркам? — попитах аз.

Най-важното е да избереш подходящия момент.