Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (62)

62

Настаних се на обичайното си място срещу доктор Силвърман. Вече я посещавах толкова отдавна, че не можех да си представя да седя на друг стол, когато съм в кабинета й.

— В последно време толкова често ходя до Ню Йорк, че започвам да се чувствам като експресен влак — споделих.

Доктор Силвърман кимна. Беше облечена с вкус и гримирана, но много дискретно. Запитах се как ли изглежда, когато излиза на вечеря. Ако в такива случаи си позволяваше да не бъде толкова дискретна, сигурно беше зашеметяваща.

— Вече почти разрешихме случая с Лоли Дрейк — продължих.

— Почти? — повтори тя.

— Вече знаем какво точно се е случило, но все още не можем да докажем всичко.

— Но в крайна сметка ще успеете, нали? — попита тя.

Проявяваше еднакъв интерес към всичко, което й разказвах. Но никога не ми позволяваше да се увличам в празни приказки. През петдесетте минути, които прекарвах в кабинета й, напълно се концентрираше върху мен. Забелязваше всяко мое движение, регистрираше всяка промяна в интонацията ми.

— Все едно строим кула с плочки от домино — обясних. — В момента разполагаме с голям брой независими хипотези. Трябва ни само един неоспорим факт, за да бутнем цялата конструкция. Само един човек, който да каже: „Да, аз го направих“. Или дори: „Тя го направи“. Или: „Те бяха“. Каквото и да е. Така че вече имаме опорната точка, но все още не сме намерили лоста.

Сюзън кимна.

— А Сара? — попита.

— В известен смисъл вече сме решили нейната част от загадката. Знаем коя е истинската й майка, а освен това установихме, че най-вероятно никога няма да разберем кой е бащата.

— Тоест въпросите, на които тя иска от теб да отговориш, или са получили своите отговори, или са се оказали без отговор?

— Да — казах. — С изключение на въпроса какво трябва да прави тя оттук нататък, по дяволите.

Доктор Силвърман леко наклони главата си встрани.

— Тя е на двайсет и една — продължих. — И с моя помощ току-що установи, че е сама на този свят.

— И ти се чувстваш отговорна за нея?

— Не защото отговорих на въпросите й. В крайна сметка това ми е работата. Но… докато пътувахме обратно от Ню Йорк, й дръпнах кратка лекция по този въпрос. Че сама отговаря за живота си. Че трябва да спре да пуши, да взема наркотици, да спи с непознати и да пие толкова много.

Доктор Силвърман се усмихна.

— Имаше ли ефект?

— Естествено, че не — отвърнах. — Тя има нужда от психотерапия.

— Това, което вече си направила за нея и което може да се окаже дори по-ефективно, е да й дадеш пример за компетентна жена, която живее сама и контролира живота си.

Аз също се усмихнах.

— И има нужда от психотерапия — допълних.

Доктор Силвърман прие забележката ми с едно-единствено леко кимване.

— Ще я приемеш ли, ако поиска да идва? — попитах.

— Нека да ми се обади — каза доктор Силвърман.

Помълчахме. Доктор Силвърман очевидно нямаше никакъв проблем с мълчанието.

— Онзи ден с Ричи си поговорихме много добре — обадих се след малко.

— Наистина ли? — попита доктор Силвърман. — В какъв смисъл беше много добре?

— Той ми разказа някои неща за себе си, които никога не беше споделял, докато бяхме женени.

Доктор Силвърман кимна. Седеше леко наведена напред на стола си, подпряла брадичка на ръката си, свита в юмрук.

— Каза ми също, че все още ме обича… повече от жена си… и че играта никога не свършва, докато не свърши наистина.

— Смяташ ли, че това ще разреши твоите проблеми?

— Ами… не знам… но ме изпълни с вълнение и надежда — отвърнах. — Предполагам, че все още е малко рано за окончателно решение.

Тя кимна съвсем леко, но аз разбрах, че и тя смята, че е малко рано.

— Пък и остава въпросът за съпругата — отбелязах.

— Остава и въпросът за съпругата — повтори доктор Силвърман. — Смяташ ли, че той се е променил?

— Не знам — отвърнах. — Но смятам, че аз съм се променила.

— Как? — попита доктор Силвърман.

— Ами — отвърнах, — онзи ден пак обядвах с баща ми.

— Разкажи ми — предложи тя.