Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (53)

53

Когато се върнах в Бостън, хванах експресния влак до Ню Йорк, където Корсети ме посрещна на Пен Стейшън. Взе багажа ми, после пое с широки крачки пред мен, като си пробиваше път през тълпата с такава увереност, все едно в чакалнята бяхме само ние двамата. Колата му беше паркирана точно пред входа на гарата, на тротоара, с мигащи сини светлини. Той отвори багажника, прибра чантата ми вътре и го затвори. Забелязах, че в багажника му имаше бронирана жилетка и пушка-помпа.

— Как я откри? — попитах, когато се качихме.

— Джулай има досие — обясни Корсети. — Записана е в базата данни съвсем случайно, защото една служителка от „Паркинги и гаражи“ тръгнала да й пише глоба, а тя я фраснала с дамската си чанта. Така че й отворили досие за нападение срещу полицейски служител.

— А какво станало с жената от паркинга?

— Тя била с моето телосложение, отраснала в гетото. Докато пристигнат истинските полицаи, успяла здравата да нарита Джулай.

— Чудно как Джулай не се е сетила да я съди за неправомерно насилие от страна на служебно лице.

— Сетила се е — отвърна Корсети. — Точно затова не подвели и самата нея под отговорност. Разбрали се да забравят за взаимните обвинения.

Корсети караше по Седмо авеню с включена сирена и мигащи сини светлини.

— Бързаме ли? — попитах.

— Не, изобщо — отвърна той. — Просто мразя да се влача в задръствания.

— Предполагам, че Джулай живее някъде в центъра?

— Всъщност живее в Бронкс — каза Корсети. — Но в онази посока няма толкова много коли, които да разбутвам от пътя.

— Страхотно — усмихнах се аз. — И все пак, Юджин, къде живее тя?

— В Уест Вилидж. На Дванайсета улица.

— Къде ли ще намериш място за паркиране? — запитах се на глас.

Корсети ме погледна за миг и се усмихна. Когато стигнахме, той набута колата си на ъгъла срещу болницата „Сейнт Винсънт“, като зае не едно, а две места за служебно паркиране, обозначени със съответния пътен знак. Излязохме от колата и тръгнахме на запад — Корсети с широките си каубойски крачки, а аз с моите по-ситни.

— Можех да ти докладвам и по телефона — отбеляза той.

— Исках да участвам лично — отвърнах.

— Няма защо да ми благодариш — каза Корсети.

Пресякохме Хъдсън стрийт на забранено място; Корсети беше вдигнал значката си високо над главата и спря целия трафик.

— Не ти ли създават проблеми? — поинтересувах се аз.

— За какво?

— Че надуваш сирената без повод. Че спираш движението, когато си искаш.

— А, за това ли — каза Корсети. — Естествено, че ми създават проблеми.

Сградата се оказа градска тухлена къща на два етажа с партер, между Уошингтън стрийт и реката. Корсети позвъни. След малко от интеркома се чу женски глас:

— Кой е?

— Детектив Юджин Корсети от полицейското управление на Ню Йорк.

Произнесе името си с ударение на първата сричка.

— Какво искате?

— Да поговорим, госпожо.

Над вратата имаше охранителна камера. Корсети отново извади значката си и я вдигна към камерата. След малко вратата забръмча и Корсети я бутна навътре. Влязохме в малко фоайе. Пред нас имаше още една затворена врата, а покрай дясната стена се изкачваше стълбище. На най-горното стъпало стоеше жена.

— Насам — каза тя. — В тази къща всичко е на обратно. Спалнята е долу, а всекидневната — на втория етаж.

Влязохме в просторно, светло помещение с много прозорци, което изглеждаше, сякаш е било щурмувано от цял взвод специалисти по вътрешно обзавеждане. Някой беше натъпкал старинната сграда от началото на деветнайсети век с толкова много стъкло, неръждаема стомана, бяло дърво, абстрактни скулптури и мокет с цвят на слонова кост, който изглеждаше мръсен в сравнение с бялото дърво, че щяха да стигнат за мебелиране на небостъргача на Доналд Тръмп. Огледах се, но в целия този хаос от различни стилове, материи, нюанси и форми май нямаше нито едно удобно място, където човек да може да седне.

— Приятно местенце — отбеляза Корсети.

Самата Джулай беше облечена с лъскав черен клин и лилаво марково горнище, което й беше с няколко номера по-голямо. Имаше буйна къдрава руса коса и много ярко лъскаво червило. На лявата си ръка носеше огромен пръстен с диамант и брачна халка. Краката й бяха прекалено кльощави.

Корсети кимна към мен.

— Това е Съни Рандъл.

— Приятно ми е — каза Джулай. — За какво искахте да говорим?

— Може ли да седнем? — попитах.

— А, да, естествено, извинявайте. Елате в кухнята. Искате ли кафе? Имам готово. За какво става въпрос?

Седнахме в кухнята й, която май никога не бе виждала ремонт.

— Все още не сме оправили кухнята — обясни тя, докато ни наливаше кафето. — Извинявам се, че изглежда толкова ужасно.

Седяхме на столове от неръждаема стомана с жълти пластмасови седалки.

— Много е уютно — отбеляза Корсети.

— Е, за какво искахте да говорите с мен? — попита Джулай.

Кафето беше чудесно.

— Вие сте в борда на директорите на благотворителната фондация „Ярко цвете“, нали? — попита Корсети.

— Моля? — каза Джулай.

Той повтори името на фондацията.

— Изобщо не знам за какво говорите — каза тя.

— В началото на всеки месец вие правите паричен превод от една банка в Жилет, щата Уайоминг, до една сметка в Улфорд, щата Масачузетс — продължи Корсети.

— Уайоминг? — повтори тя.

— Жилет, щата Уайоминг — повтори той. — Уелингтън Банк.

— Нямам никаква представа за какво говорите — каза тя. — Никога не съм чувала за този град в Уайоминг, нито пък за банката, нито за другия град в Масачузетс. Нито пък за онова ярко… какво беше. Просто не знам какво да ви кажа.

Корсети кимна. После извади ксерокопие от нареждането за банков превод и й го показа.

— Това вашият подпис ли е? — попита.

Джулай внимателно разгледа ксерокопието.

— Не — отвърна тя накрая.

— Мистър Фишбайн вкъщи ли е? — попита Корсети.

— Аз използвам моминското си име — уточни Джулай. — Фамилията на съпруга ми е Делк.

— Делк? — повторих аз.

— Да.

— Харви Делк?

— Да. Познавате ли го?

— Той вкъщи ли си е, мисис Фишбайн? — попита отново Корсети.

— Не, на работа е. И вие ли го познавате?

— Кога го чакате да се прибере? — попита той.

— Той е доста влиятелен човек — обясни тя. — Работи като мениджър за една много известна телевизионна звезда.

— Лоли Дрейк — казах аз.

— Да. Значи наистина познавате Харви.

Усмихнах се.

— Засичали сме се.

— Когато се прибере, ще му кажа, че сте идвали. Само извинявайте, но не ви запомних името.

— Рандъл — отвърнах. — Соня Рандъл.

— Откъде се познавате с него, мис Рандъл?

— Срещнахме се случайно по работа, преди няколко дни.

— Знаете ли — каза тя. — Малко ми е неудобно да разговаряме по този начин. Предпочитам да дойдете пак, когато съпругът ми се прибере.

— Кога ще стане това?

— О, боже, не знам — въздъхна тя. — Има толкова много работа. Често остава до късно в офиса.

Корсети извади една от визитните си картички.

— Помолете го да ми се обади. Ще си уговорим среща.

Джулай взе картичката, но не каза нищо.

— Онзи подпис поне прилича ли на вашия? — попита Корсети.

— Наистина предпочитам да изчакаме съпруга ми.

— Аз доста добре мога да подправям подписа на жена си — сподели Корсети. — Правя го от години.

Джулай мълчеше.

— Повечето хора, които са женени отдавна, сигурно правят същото — добави той.

Тя не отговори.

— Дали и той прави така? — попита Корсети.

— Наистина не знам — отвърна Джулай. — Нека да прекратим този разговор. Ще изчакам съпругът ми да се прибере.

— Вярната съпруга е хубаво нещо — каза Корсети.

— Верният съпруг също — обадих се аз.

— Мъжът и жената в един брак трябва да си пазят гърба — добави Корсети. — Никой съпруг не би подписал жена си на документ, който може да я вкара в беля… нали така?

— Точно така — съгласих се аз. — Поне Харви никога не би го направил, нали, мисис Фишбайн?

Джулай не отговори. И след като изчакахме предостатъчно време, за да й дадем възможност да каже нещо, двамата с Корсети станахме и си тръгнахме, без да настояваме да ни изпраща.