Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (48)

48

Двамата с татко довършихме сандвичите. После помълчахме, докато си изпием кафето. Сервитьорката ни попита дали искаме нещо за десерт.

— Аз искам едно парче от онзи пай — каза баща ми.

Сервитьорката погледна към въпросния пай, който се намираше зад стъклената витрина до бара.

— Нека да проверя с какъв пълнеж е — предложи тя.

— Не ме интересува пълнежът — отвърна баща ми. — Искам едно парче от него с малко сирене и още кафе.

— Разбира се.

Сервитьорката погледна към мен. Усмихнах се и поклатих глава. Тя отиде да донесе пая за баща ми.

— Защо не пиеш кафе без кофеин? — попитах.

— Мразя кафе без кофеин — отвърна баща ми.

— Повечето хора твърдят, че с напредването на възрастта истинското кафе започва да пречи на съня им.

— Вярно е.

— Значи от него не можеш да заспиш, но въпреки това го пиеш?

— Да.

— Можеш да се опиташ да свикнеш с кафето без кофеин — предложих.

— Майната му на кафето без кофеин — отсече баща ми.

— Вярно — казах, леко стъписана. — Не се бях сетила за това.

Сервитьорката донесе пая и сиренето. Паят се оказа ябълков. Баща ми го изяде така, както правеше всичко останало: просто и ефективно. Без излишни движения.

— Ходя на психоаналитик — съобщих.

Баща ми преглътна и попита:

— Защо?

— Заради Ричи — обясних.

Той кимна.

— Аха. Не ти е лесно.

— Едно от нещата, които се опитвам да разбера, е защо пък ми е чак толкова трудно.

Баща ми отпи от кафето си.

— При кого ходиш? — попита.

— Казва се доктор Силвърман — отвърнах. — Работи в Кеймбридж.

Баща ми се усмихна.

— Сюзън Силвърман?

— Да. Познаваш ли я?

— Да — отвърна той.

— Разкажи ми нещо за нея.

— Не.

— Защо?

— Не знам чак толкова много за психоанализата, но съм почти сигурен, че не е полезно да обсъждаш психоаналитика си с други хора.

— Но все пак я харесваш? — попитах.

— Да.

— Ако не я харесваше, ти щеше да си кажеш, нали?

— Харесвам я — отвърна баща ми. — Така че не ми се налага да мисля какво щях да направя, ако не беше така.

Почувствах се, сякаш ме бе смъмрил.

— Да, естествено — отвърнах.

— Тя е умна жена — каза баща ми. — Ти също си умна. Тя е силна. Ти също си силна. Почти съм сигурен, че двете заедно ще постигнете нещо.

— Всъщност си говорим за теб и мама — признах.

Чувствах се като в изповедалня.

— Предполагам, че повечето хора, които ходят на психоаналитик, особено в началото, обсъждат темата за майката и бащата — отвърна баща ми.

— Направо умирам от любопитство откъде познаваш доктор Силвърман — казах аз.

— Попитай нея — каза баща ми.

— Божичко — възкликнах. — Също толкова лош си като нея!

— Или също толкова добър — каза той.

Спогледахме се радостно.

— Ще кажеш ли на мама за това? — попитах.

— По-скоро не.

— Защо не?

— Защото не смятам, че тя може да има голяма полза от тази информация — отвърна баща ми.

— Аз пък си помислих — отбелязах, — че ще ми дръпнеш една лекция за това как мъжете и жените трябва да си споделят всичко в брака.

— Кога за последен път съм ти чел конско? — попита баща ми.

— Онзи път в гимназията, когато не се прибрах цяла нощ след някакви танци.

— Тогава проявих голямо самообладание — каза той. — Всъщност ми се искаше да те убия.

Сервитьорката пак дойде да ни налее още кафе и да остави сметката. Баща ми машинално я взе, за да плати. Аз машинално го оставих да го направи.

— Защо смяташ, че мама не може да има голяма полза от такава информация? — попитах.

Баща ми си беше изял пая. Видях, че се чуди дали да не си поръча още едно парче.

— Аз обичам Ем — каза той. — Обичам я вече повече от четирийсет години. Но това не означава, че не мога да я погледна обективно. Тя взема прибързани решения и се подчинява на предразсъдъци, с които се е сдобила още като тийнейджърка.

— Често греши, но винаги е сигурна в себе си — отбелязах.

Той се усмихна.

— Точно така.

После се огледа за сервитьорката, привлече вниманието й и посочи към чинията си. Тя дойде при нас.

— Още едно парче пай, сър?

— Да, моля — каза баща ми.

— Хубав е, нали?

— Да, много — отвърна баща ми. — Но този път без сирене.

Сервитьорката му донесе още едно парче пай.

— Значи познаваш недостатъците й — казах аз.

— Винаги съм знаел за тях — отвърна той.

— Но не можеш да я промениш?

— Не — каза той. — Обичам я такава, каквато е. Винаги съм се опитвал да предпазвам теб и Елизабет от най-лошите й страни. С теб постигнах повече успех, отколкото с Елизабет.

— Защо?

— Защото повече приличаш на мен — обясни татко. — Но Ем не може да се промени и аз си го знаех от самото начало.

— Или ме обичаш, или ме оставяш?

— Да.

— А ти я обичаш?

— Да — потвърди баща ми.

— И си щастлив с нея?

— Да — отвърна той. — Щастлив съм с нея.

Той се зае с пая и кафето. Помислих си за всички вечери и закуски, които го бях видяла да яде. Прииска ми се да стана, да заобиколя масата и да седна в скута му. Това малко ме изплаши.

— Елизабет е доста зле, татко — казах.

— Знам.

— Аз също не съм много добре напоследък.

— Ще се оправиш — каза той.

— Май не си успял да ни опазиш напълно от нея.

— Май не — съгласи се той. — А може би и аз не съм ви дал всичко, от което сте имали нужда.

— Ти си добър баща — възразих. — Никога не си ми се карал.

— Защото нямаше за какво да ти се карам — отвърна той и леко се усмихна. — Освен за онази вечер в гимназията.

Доплака ми се. Когато заговорих, гласът ми трепереше.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам — каза той.

— Ти направи, каквото можа.

— Майка ти също.

— Не е било достатъчно — казах.

Татко за момент ме погледна право в очите. Отново се почувствах на четиринайсет години.

— Според мен — каза той — никога не е достатъчно.