Ви Кийланд
Струва си да се бориш (8)

Глава 8

Ел

— Току-що се обадиха от „Деликатесния магазин на Сал“ да проверят как се чувства Ленърд. Бизнесът сигурно запада, след като го няма вече почти седмица. — Реджина го казва с усмивка, докато й подавам менюто за обедната ни поръчка.

— Вероятно се страхува да не го съдим за щети, след като го храниха с тези смъртоносни сандвичи с наденица и чушки всеки ден през всичките тези години. Знаеш ли колко мазнина и холестерол има в тези неща?

— Знаеш ли кой изглежда така, сякаш изобщо не яде мазно? — Реджина размърдва вежди многозначително и говори с най-добрия си глас на секси котенце.

— Добро измъкване. Мисля, че напоследък можеш да обърнеш всеки разговор към тема, свързана с Нико Хънтър. Трябвало е да станеш адвокат. — Засмивам се на последната мания на Реджина.

— Нима ме виниш, че съм поразена? — „Поразена“, кой използва думата „поразена“?

Въздъхвам, мислейки си за снощната ни целувка. Не, със сигурност не виня Реджина за това, че е поразена. Мисля, че се съгласих на вечерята с Нико, за да открия нещо нередно у него и да избия убийствената му усмивка от главата си. Но миналата нощ само влоши нещата. Не открих нито едно нещо, което да ми помогне да изтикам непокорните мисли от главата си. Всъщност открих неща, които биха направили по-трудно спирането на мислите за него.

— Ще ми разкажеш ли за срещата си или трябва да те замъкна в конферентната зала за официално даване на показания?

— Как така никога не питаш за срещите ми с Уилям, Реджина?

— Защото не искам да бъда отегчена.

— Реджина! — Повишавам глас, възпирайки я.

— Какво? — Тя ми се усмихва, знаейки, че не съм й наистина сърдита. Това е странно приятелство, но частта от взаимоотношенията ми с Реджина, която ценя най-много, е това, че е толкова откровена, когато говори.

— Какво те кара да мислиш, че срещите ми с Уилям са скучни?

— Не са ли? — Реджина се ухилва знаещо.

— Уилям е добър.

— Не съм казала, че не е.

Мой ред е да въздъхна. Реджина е права. Срещите ми с Уилям са скучни. Приятни, комфортни, но скучни. Но това е добре за мен. Нямам нужда от никакви емоционални лупинги, имала съм достатъчно такива за цял живот.

* * *

Не си тръгвам от офиса до след десет часа. Занимавам се със случаите си и помагам с тези на Ленърд, докато го няма. След обяда ми с Реджина, гледам да съм заета целия следобед и до късно вечерта. Не искам да мисля за Нико. Той не е това, от което се нуждая. Трябва да мисля за Уилям. Той е типът мъж, с когото трябва да бъда. Той е стабилен, честен и работлив. Добър е за мен и е загрижен. Тогава защо мислите за Нико ме държат будна? Въртя се и се мятам с часове, докато накрая съм толкова изтощена, че се потапям в страната на сънищата.

Сутринта се събуждам с писък. Ужасена съм. Неспособна да помръдна след мъчителния звук. Отнема ми почти цяла минута, за да осъзная, че аз съм онази, която издава звука. Пищя и не мога да спра. Сънят се върна. Не е точно сън, това е кошмар. Макар че кошмарите са плод на човешкото въображение, така че предполагам, че онова, от което току-що се събудих, не беше кошмар… беше реалност. Моята реалност. Моят спомен. Моето минало.

Изминаха шест години, откакто се събуждах от мъчението, което обитава сънищата ми години наред. Не мога да повярвам, че започва отново. Отне ми години, за да ги накарам да изчезнат.

Винаги се събуждам на едно и също място в кошмара. Юмрукът му се сблъсква с главата й и тя полита назад и се блъска в хладилника. Силно. Очите й се завъртат назад, докато тялото й се плъзга надолу на забавен каданс. Този път наистина я нарани и не изглежда като да е приключил с нея все още. Навежда се, юмрукът му е изтеглен назад, готов да се стовари върху безжизненото й тяло. Прогърмява изстрел. Звукът е толкова силен, че ме заболява главата. От него ушите ми започват да пищят. Кара ме да вдигна ръце и да ги закрия. Никога не съм знаела, че може да боли от звук. Чувствам сякаш ушите ми кървят.

Ръцете ми винаги покриват ушите, когато се събуждам. Звукът е толкова реален, че ме принуждава да го правя. Всеки път е толкова реален, колкото първия. Образът никога не помътнява.