Ви Кийланд
Струва си да се бориш (37)

Глава 37

Ел

Минаха три дни и Ел все още не отговаря на обажданията ми. Знам, че се издъних и бих разбрал, ако повече не иска да ме вижда, но имам нужда да я видя. Имам нужда да й се извиня за начина, по който се отнесох с нея. Тя само искаше да ми помогне, а аз бях твърде зает да тъна в самосъжаление, за да приема. Тотален задник съм.

Звънях и пращах съобщения. Цветята, които се опитах да изпратя, два пъти бяха върнати в магазина, защото никой не отговаряше. Собственоръчно тропах на вратата й, извинявайки се и молейки да ми даде само две минути. Или не си беше вкъщи, или ме мразеше толкова много, че не би си хабила дъха дори за да ме разкара.

Преглъщайки гордостта си, най-накрая се отправям към офиса й. Просто имам нужда да я видя. Обещавам си, че няма да правя сцена.

— Здрасти, Реджина. — Опитвам се да звуча нормално, вместо като отчаяния загубеняк, който съм.

— Здрасти, Нико.

По лицето й мога да разбера, че знае, че нещо се е случило. Опитва се да се усмихне, но изглежда тъжна.

— Ел тук ли е? — Хвърлям поглед над рамото на Реджина, надявайки се да я зърна.

— Не, съжалявам, няма я.

Майната му на спокойното. Отчаян съм.

— Моля те, Реджина. Ако ти е казала да ми кажеш, че я няма, иди й кажи, че имам нужда да я видя.

Виждам в лицето на Реджина нещо, което прилича на съжаление, когато отговаря.

— Наистина я няма. Взе си няколко дни отпуска.

— Добре ли е?

— Така си мисля. Просто й трябва малко време. Има доста неща, които не разбираш.

— Влюбен съм в нея, Реджина. Трябва да я видя. Кажи й, че съжалявам. — Докато думите не излизат от устата ми, не съм го признал дори пред себе си. Но, проклятие, дори не ме плаши. Трябва да оправя това. Собствените ми проблеми вече не са важни. Само трябва да се добера до Ел.

Реджина ме поглежда в очите, преценяйки откровеността ми. Изглежда се колебае, но после виждам да се усмихва и да клати глава.

— Ще ми срита задника заради това. Но ето. — Надрасква нещо на лист хартия и ми го подава. — Вторият й баща има хижа в Спринг Гроув. Би трябвало да тръгна натам след работа. — Отивам да взема листа от ръката й, но тя го дръпва и ме поглежда. — Имаш време до полунощ. Ако дотогава не ми изпрати съобщение да не идвам, аз идвам и ти си тръгваш. Ясно?

— Ясно. — Бих сключил сделка с дявола, за да взема листа от ръката й.

* * *

Взимам тричасовия път с кола за по-малко от два часа и половина. Къщата е насред на нищото, до голямо езеро. Притеснява ме, че е тук съвсем сама. Най-близката къща вероятно е на най-малко километър разстояние. Вътрешната врата е широко отворена, само мрежестата врата държи настрана нежеланите гости.

Почуквам и, когато отговаря, се чувствам по-жив, отколкото от дни насам. Само звука на гласа й ми носи чувство на облекчение. Извиква някъде отдалеч. Мисли си, че съм Реджина.

— За какво чукаш? Влизай.

Отварям вратата и пристъпвам вътре, оглеждайки се.

— Лорънс бесен ли беше задето отново не дойдох? — Гласът й идва отнякъде в задната част на къщата, но се приближава. — Пътят…

Най-накрая завива зад ъгъла и застива насред крачката си, когато ме вижда.

— Какво правиш тук?

— Придумах Реджина да ми даде адреса.

— Но… защо?

Колебливо, правя крачка към нея. Тя не помръдва към мен, но поне не хуква и в обратната посока. Спирам, когато заставам пред нея. Не носи никакъв грим и изглежда наскоро е плакала. Такъв завършен задник съм.

— Исках да ти кажа, че съжалявам.

Ел не казва нищо, чака да продължа.

— Прекалих онази вечер. Опитваше се да помогнеш, а аз бях… тотален задник. Тя ми се усмихва несигурно и кимва.

— Всичко е наред. Разбирам. Беше разстроен. Не трябваше да те притискам.

Би трябвало да се радвам, че я чувам да казва, че ми прощава, но онова, което не казва, ме кара да чувствам празнина в стомаха си.

— Ще ми дадеш ли шанс да ти се реванширам? — Посягам към ръката й. Тя поглежда към ръката, а после и към очите ми, но не ми подава ръката, към която се пресягам като към спасително въже, започвайки да усещам как потъвам.

— Не съм ти ядосана, Нико. Но помислих върху някои от нещата, които каза. И си прав. Просто сме прекалено различни.

Сърцето блъска в гърдите ми. Забравих, че й казах, че ще е по-добре с някой, който да прилича повече на нея. Шибаният Уилям. Това беше отговорът й. Искам да прекърша този превзет задник на две. Дори не мога да я погледна. Трябва да се измъкна поне с непокътнато достойнство. Поне ме оставя да си кажа репликата.

— Добре, Ел.

Не се опитва да ме спре, когато се обръщам и тръгвам към вратата.