Ви Кийланд
Струва си да се бориш (46)

Глава 46

Нико

Обикновено вечерта преди мач вечерям с Прийч и получавам надъхващи речи. Но пропускам традицията и вместо това Ел остава у дома. Най-накрая убедих упоритата жена да преустанови петнадесет часовите на ден опити да прекрати договора ми. Поне ми се ще да си мисля, че съм я убедил, но може и да е защото времето ни свърши, имайки предвид, че мачът е утре. Тази жена меко казано е предизвикателство, когато насочи този неин проклет умен мозък към нещо.

Ел не е съгласна, но Прийч мисли, че този мач ще ми е от полза. Проучихме последните няколко мача на Тревър. Хлапето е задобряло. Доста. Вече не е глупавият, самонадеян боец, който беше преди година. Съзрял е, намерил е търпение. Мачът не е толкова неравностоен, колкото мислехме отначало, макар че бих се самозалъгвал, ако се преструвам, че случилото се с брат му не е оказало влияние върху решението на Лигата за това кого да изберат за мача за шампионата. Моите мачове винаги носят печалба на Лигата, разпродават се. Но не мога да си спомня последния път, когато ММА получи толкова медийна изява, както тази седмица. Лицето ми беше изтипосано в централните новини, не само по спортните канали.

Вдигам я на кухненския плот, докато приготвям вечеря. Все още е облечена с работните си дрехи и определено няма да я карам да се преоблича. Харесва ми в умно изглеждащите парцали, които носи. Възбуждащо е, почти като да чукаш секси библиотекарка, само че е по-добре, защото е Ел.

Някои момчета не биха правили секс преди мач, мислят си, че натрупаното напрежение им дава хъс. Аз предпочитам да не се бия с посинели топки. Никога не съм търсил преимущество. Проучвам опонентите си. Скъсвам си задника от тренировки. Бия се здраво. Добър съм. Толкова е просто. Плюс това, гледайки как Ел поклаща тези нейни проклети дълги крака, покатерена на плота, няма голямо съмнение накъде ще отидат нещата по-късно. Поглеждам я и тя се усмихва. Онази проклета глуповата усмивка. Може и да се окаже по-рано, отколкото късно.

* * *

След като приключваме с вечерята, мога да видя, че нещо се върти в ума на Ел. Казвал съм го и преди, но като за адвокат, тя е много лесна за разчитане. И скапана лъжкиня.

— Какво става, скъпа?

Веждите й се събират и смръщват, лицето й ми казва, че даже не е наясно, че се излага на показ.

— Нищо… какво имаш предвид?

— Нещо те тревожи.

Лицето й се отпуска малко, но все още има напрежение под насилената й усмивка.

— Не… добре съм.

— Скапана лъжкиня си, скъпа. Казвал съм ти го. Тя се усмихва.

— Може би само съм малко нервна. — Тя вдига два пръста, премервайки малко разстояние помежду им, за да покаже, че е мъничко нервна. Пръстите й може и да показват малко, но лицето й крещи много повече.

Ел понечва да седне до мен на дивана, но я хващам за ръката и вместо това я дръпвам в скута си.

— За какво си нервна?

Тя сключва ръце, гледайки надолу, избягвайки погледа ми. Повдигам брадичката й, принуждавайки очите й да срещнат моите и повтарям.

— За какво си нервна?

— Мача.

— Добре. — Отмятам косата от лицето й, изглежда притеснена, почти уязвима. — Няма да пострадам, мога да победя този тип, скъпа.

Тя нервно хапе долната си устна. Объркан съм. От нея се излъчва нещо повече от това притеснение.

— Знам. Имам предвид, че винаги ще се тревожа да не пострадаш. Това не мога да спра. Но… — Тя се колебае, обмисляйки думите си.

— Тогава какво?

— Знам, че с Прийч мислите, че победата в този мач ще ти помогне да надмогнеш нещата, но се тревожа, че ще ги накара да се върнат обратно. Виждала съм го. Прилича на брат си.

Права е, приличат си. Изглежда точно като Франки. Сякаш по някакъв начин извратената съдба се ебава с мен. И аз се тревожа за същото нещо. Но не мога да позволя това да ме контролира повече. Изтласквам го в дъното на ума си и го държа там всеки път, когато намери път към повърхността. Всичко опира до контрола. Бойните изкуства се отнасят точно толкова до ума, колкото и до тялото. И двете трябва да са издръжливи, подложени на пълен контрол. Да работят заедно.

— Прийч мисли, че победата в мача ще ми помогне да превъзмогна нещата. Но аз вече знам какво е необходимо. А за последните два месеца ти ми помогна да напредна много повече, отколкото успях сам за година и половина. Преди да те срещна си блъсках главата в бетонна стена, нищо не се получаваше. Само дето не го знаех. Дори не осъзнавах, че съм зациклил, докато не те срещнах и не направих първата крачка.

Ел ми отправя колеблива усмивка. Част от тревогата изчезва от лицето й… но не цялата. Така че се напрягам да бъда шибаният мухльо, в който тази невероятна жена ме превърна.

— Когато се срещнахме, ние бяхме две ранени души. И двамата държахме истината настрана от живота си от страх какво може да намерим. Но нищо не би могло да ни раздели. Никога не съм вярвал в съдбата. Мислех, че това са куп простотии за хора, които четат твърде много книги. Докато не те срещнах. Това си ти за мен, скъпа. Дори не знаех, че нещо ми липсва, докато не те открих, но сега не знам как съм изкарал и ден без онова, което ми даваш. Ти си сродната ми душа. Колкото и глупаво да звучи, това е проклетата истина. Нищо в живота ми не е било по-вярно. Така че не, не се тревожа, че мача може да не помогне да се излекувам от миналото си, защото ти го направи. Ти запълни всички пукнатини в сърцето ми и ме направи по-добър. Никога не съм мислил, че ще кажа това след всичко, през което съм преминал, но аз съм най-късметлийското копеле на тази земя.

Тя плаче. Ето как отвръща на стягащата стомаха, мекушава изповед, че сме сродни души. Сълзи се стичат по лицето й и, макар че се усмихва през сълзите, искам да ги накарам да изчезнат.