Ви Кийланд
Струва си да се бориш (36)

Глава 36

Ел

Нямам идея как изобщо стигнах у дома. Сълзите така замъгляваха зрението ми, че едва виждах. Паниката ме сграбчва, когато се замисля колко по-ужасно можеше да е. Единственото облекчение е, че никога няма да ми се наложи да изпълня плана си, казвайки на Нико защо мога да му помогна, какво ме прави толкова уникално подготвена да разбера през какво минава. Подсмърчам, докато превъртам думите му отново и отново в главата си: „Моята ръка го уби. Това не е инцидент, това е убийство. А убийците не могат да изкупят вината си“.

Не знам защо си помислих, че сме еднакви. Не сме. Толкова по-ужасна съм. И все пак той си мисли, че той е чудовище заради онова, което стори… а случилото се с него наистина бе инцидент. За разлика от мен. Аз съм онази, за която няма прошка. Ако той се мрази толкова заради стореното от него, когато не е възнамерявал да се случи, какво ли би си помислил, когато научи за мен? Моето не беше инцидент.

Толкова дълго потисках емоциите, че е като пропукване на язовирна стена, когато сълзите потичат. Заливат ме като бурни води. Неконтролируемо плача и плача, докато накрая не се чувствам сякаш се давя и сънят ме поглъща, когато се предавам, умът ми се надява да открие покой.

— Ти, тъпа курво. Казах ти да не бягаш пак в къщата на сестра си.

Баща ми сграбчва шепа от косата на майка ми и дръпва с всичка сила, запращайки вече болнавата ми майка през стаята. Тенджерата на печката издрънчава силно, когато тя се удря в печката. Лицето на майка ми вече е в черно и синьо от последния път и носът й вероятно е счупен. Макар да не може да е сигурна, тъй като спря да ходи на лекар преди няколко години. Лекарите задават твърде много въпроси.

— Мислеше, че няма да те намеря ли, безполезна путко? Винаги ще те намирам. Кога ще си научиш шибания урок?

Баща ми прави две големи крачки към майка ми и тя се свива на топка, за да се предпази, приготвяйки се за онова, което знае, че е неизбежно. Гледам, докато той изтегля крак назад и я изритва отстрани с цялата си сила. Тялото й пада настрани, но тя все още е свита на кълбо, малките й ръце са извити, за да предпазят главата й.

Не е трудно за баща ми да вдигне майка ми, той е над метър и осемдесет и доста над деветдесет килограма, а тя е дребничка. Последната година беше толкова зле, че тя непрекъснато отслабваше. Мисли си, че не забелязвам, но не е така. Всичките й дрехи са твърде големи и вече почти не се храни. Напоследък винаги е тъжна.

Той се протяга и я сграбчва за врата, вдигайки я от пода с едно бързо движение. Дори и когато е толкова пиян, изглежда силата му не намалява. Понякога си мисля, че му дава повече. Повече сила. Повече омраза. Злото, което винаги се спотайва в дълбокото, открива път към повърхността и после става още по-зле. Почти сякаш злото е било бутилирано толкова дълго, че експлодира, когато най-накрая излезе.

Невинаги беше така. Баща ми невинаги е бил чудовището, което е днес. Спомням си как се прибираше от работа и сядаше на дивана. Игриво дръпваше майка ми в скута си, когато тя идваше да му донесе питие. Тя се кикотеше и се целуваха. Мислех си, че е гнусно. Но сега бих дала всичко, за да се върна обратно в онези дни. Бяхме щастливи. А той не беше пиян и ядосан през цялото време.

Но после нещата се промениха. Той изгуби бизнеса си и трябваше да се преместим. Да се изнесем от голямата си къща с хубава, зелена морава и да отидем в малък апартамент с циментова площадка вместо двор. Баща ми мразеше преместването, това наистина го ядоса. Отначало само много крещеше. И пиеше. Започна много да пие. Понякога ставах за училище, а той имаше алкохол в чашата си вместо кафе.

После една вечер мама изгори вечерята, докато се опитваше да ме изкъпе в същото време. И когато татко видя бъркотията, той я удари през лицето. Силно. Спомням си, че й каза, че хаби парите му. Тя плака и се извини. На следващата сутрин той все още беше бесен. Мама ми каза, че татко е под много стрес и не е имал намерение да я нарани. Беше просто инцидент.

Но после се случи отново. И отново. И отново. И ударите станаха по-лоши. Шамарите се превърнаха в юмруци, а юмруците се превърнаха в ритници. Докато не се стигна до момента, когато я биеше почти всеки ден. Тя почти винаги имаше синини и вече не излизаше много. Няколко пъти се опитахме да си тръгнем. Но той винаги ни откриваше и ни връщаше обратно. Извиняваше се и казваше, че никога повече няма да се повтори. После, когато се приберяхме у дома, обикновено ставаше по-зле. Като този път.

Краката на мама висят във въздуха и лицето й става яркочервено. Изплашена съм и не знам какво да направя. Този път може наистина да я убие.

— Спри! Спри! Ще я убиеш. — Отчаяно моля баща си. Сълзи се стичат по лицето ми, когато сграбчвам ръката му, обезумяло опитвайки се да помогна на майка ми да си поеме въздух. Той ме изблъсква и политам във въздуха, но поне съм успяла да го накарам да отпусне смъртоносната си хватка върху гърлото й.

Майка ми пада на пода, ръцете й държат шията й, докато се опитва да си поеме дъх. Издава силни хриптящи звуци с всяко вдишване, докато трескаво се опитва да вкара въздух в дробовете си. Баща ми се обръща и ме поглежда, седяща там, където се приземих след като ме блъсна. Очите му са тъмни и обезумели и започвам да треперя. Никога не съм била толкова уплашена. Ще ни убие. И двете. Мога да го видя в очите му. Каквото и подобие на мъжа, който беше баща ми, да бе останало у него, вече го няма. Чудовище е заело мястото му.

Мисля, че ще погне мен, но се обръща. Вниманието му се връща върху майка ми, все още опитваща се да си поеме въздух върху пода. С една ръка сграбчва косата й в юмрук и отново я вдига, запращайки я върху хладилника. Всичко отгоре му пада, някои неща се приземяват върху майка ми. Но това не отвлича вниманието му. Държейки главата й неподвижна до хладилника с шепа коса, той се привежда към нея, някога красивото му лице е изкривено до такава степен, че вече не прилича на себе си.

— Какво ти казах, че ще се случи, ако отново се опиташ да си тръгнеш, тъпа малка путко? Всичко това е по твоя вина. Ти си си виновна, безполезна курво. Ти си боклук.

След това отдръпва лице и замахва, преди да стовари юмрук право в бузата й. Чувам силно пукане и не съм сигурна дали е от лицето на майка ми или от ръката на баща ми, но от звука ми призлява. Физически. Оповръщам се цялата.

Баща ми я удря отново и този път няма пукане. Всичко, което чувам, е звук като на тюлен. Това е майка ми, вика от болка, но все още няма глас заради душенето. Звукът е ужасен. Ужасен, ужасен, отвратителен звук. Тя не може да диша и звукът става по-отчаян, но в същото време и по-тих. Сякаш времето й изтича. Тя ахва отново и отново чувам този звук. Това е най-ужасяващият звук, който някога съм чувала в живота си. Освен това е последното, което чувам, докато пистолетният изстрел не ме разтърсва.

С месеци се опитвах да си спомня какво се случи. Спомням си звука, опитите на майка ми да диша. После си спомням изстрела. Беше толкова силен, че ме заболяха ушите. Звънтенето не спираше. Спомням си, че гледах как баща ми пада и видях как кръв започна да се лее от главата му. Имаше много кръв. Повече, отколкото съм виждала майка ми да изчиства от себе си след побоите. Събира се в кръг, който става все по-голям и по-голям. След това локвата ме достига и започва да се просмуква в голите ми крака. Но не помръдвам. Нямам представа откъде дойде изстрела. Докато не поглеждам надолу и не осъзнавам, че държа пистолета в собствените си ръце.

Събуждам се, държейки се за ушите. За един дълъг момент наистина мога да чуя звънтенето. Съвсем същото е както в онзи ден. Само дето когато сядам, звукът изчезва и стаята е тиха. Зловещо тиха. Пляскам с ръце, само за да чуя звук. Имам нужда да се уверя, че съм будна и че чудовището наистина го няма.