Ви Кийланд
Струва си да се бориш (49)

Глава 49

Ел

Днес протърках пътека в килима в хола си. Понякога най-добрите намерения се превръщат в пироните, които изграждат провала. Тревър каза, че ще отиде да се види с него и звучеше искрен, но изобщо не съм сигурна дали наистина го е направил. И по-лошо, ами ако наистина е отишъл при него и Нико види действията ми зад гърба му като предателски… непростими.

А после телефонът ми звъни и сърцето ми препуска с надежда. Но бързо спира, когато виждам лицето на Реджина да се показва на екрана. Не че не оценявам постоянните й проверки, откакто си тръгна тази сутрин, но не това е лицето, което копнея да видя на екрана.

Реджина иска да се срещна с нея, да отидем на сбирка. Наистина не искам, не съм в настроение да ме развеселяват. Предпочитам да си остана вкъщи и да се цупя с добрите ми приятели Бен и Джери^[1]. Но тя се тревожи за мен и това означава, че няма да приеме „не“ за отговор. Непреклонна е, докато най-накрая не се съгласявам, и съвсем честно, правя го, за да й затворя устата. Не мисля, че имам нужда от сбирка, но така или иначе се съгласявам да отида, защото знам, че тя няма да заспи тази нощ, ако не го направя.

* * *

Срещите за консултация на скърбящи хора донякъде приличат на срещите на анонимните алкохолици. Хора идват и си отиват, някои губят в битката да преодолеят скръбта, някои успяват в опитите си и споделят историите си. Двете с Реджина ходим на срещите в мазето на това читалище повече от десет години. С години ходех по три пъти седмично, никога не споделях историята си с никого, но ми помагаше да слушам хората… да знам, че не съм сама в битката си. Тук се запознах с Реджина.

Съпругът й бил убит при ужасяващ инцидент, в който шофьорът е бил под въздействието на алкохол и пътникът е бил сериозно ранен. За съжаление съпругът й е бил шофьора, а тя е била пътника. Толкова много хора са се опитвали да ми помогнат през годините, но Реджина беше тази, с която най-накрая се получи. И двете бяхме измъчвани от вина и срам, изразходвайки цялата си енергия в опити да забравим случилото се в живота ни. Тя ми помагаше да правя бебешки крачки напред, когато мислех, че трябва да бягам назад.

Разпознавам няколко лица, когато заемаме местата си на най-задния ред, някои са били тук десет години като нас, за други това може да е първият път. Всеки може да сподели историята си, предполага се, че членовете не могат да се съдят един друг. След десет минути, започвам да се отпускам. Колкото и да не ми се иска да го призная, Реджина беше права да ме доведе тук. Последните няколко дни отвориха стари рани и има утеха в това да чуеш милите думи на водещия за прошката. Освен това ме кара да си мисля, че постъпих правилно с Нико, дори и той да не го осъзнава. Предпочитам да е излекуван и да ме мрази, отколкото да страда и да е до мен.

Обичайният водещ на групата обявява, че има нов член, който иска да говори. Напомня ни се за правилото за изключени телефони и все още ровя из разбърканата си чанта в търсене на телефона, когато чувам гласа. Знам, че е той, но, когато вдигам поглед, все още не мога да повярвам на онова, което виждат очите ми. Той не поглежда нагоре, докато говори тихо.

— Една умна жена ми каза да дойда тук преди месеци… но бях твърде инат, за да я послушам.

Нико си поема дълбоко дъх, изтласквайки шумно въздух, преди да започне, лицето му все още е наведено надолу.

— Преди осемнадесет месеца убих човек. Не възнамерявах да го правя, но въпреки това се случи. Аз съм боец и се случи в клетката. Реферът го отсъди като чист удар, но това не промени факта, че моята ръка беше тази, която изпълни удара, който го уби.

— Прекарах последната година от живота си под облак от вина и срам. Продължих напред, изпълнявах рутината всеки ден, но и аз бях мъртъв. Скърбях за загубата на мъжа и за загубата на онзи, който бях. Цяла година. Година от живота си, която не мога да си върна. Но чак днес осъзнах, че съм я изгубил.

Нико прави пауза и аз задържам дъха си, гледайки как главата му бавно се вдига. Очите му мигновено откриват моите, както винаги. Всичко друго в стаята изчезва и все едно сме само двамата в дълъг тунел, стоейки на противоположните му краища, но необяснимо привлечени един от друг.

— И тогава днес ми беше даден подарък. Подарък от невероятна жена. Тя ми даде дарът на прошката, защото мислех, че от това имам нужда, за да продължа напред. Но грешах. Никой не ми пречеше да продължа, освен аз самия. Тя ме научи повече за това да се бориш за онова, което искаш, отколкото съм научил, прекарвайки половината си живот в клетката. Най-накрая го разбрах… онова, което ни кара да продължим напред, е да приемем каквото чувстваме и да го споделим.

Гласът на Нико се разтреперва и аз се боря с желанието да отида да го утеша, но не мога да задържа потока от сълзи, който тихомълком се стича по лицето ми.

— Днес постигнах мир, скъпа. И ти ми го даде. Само ми се ще да можех да ти дам нещо в замяна, което да означава толкова много, колкото това, което направи за мен. Но няма нищо толкова голямо, което да изравни резултата. Затова, ако ме приемеш, искам да прекарам следващите петдесет или шестдесет години, опитвайки се да ти се отплатя… да ти благодаря всеки ден. Защото ти, госпожо, си всичко, от което се нуждая.

Краката ми не могат да ме отведат до него достатъчно бързо. Почти преобръщам два реда със столове пред мен, опитвайки се да си проправя път. Но когато най-накрая успявам, той ме прегръща толкова силно, че всичко друго избледнява и знам, че ще бъдем добре. Докато се имаме един друг.