Ви Кийланд
Струва си да се бориш (50)

Епилог

Ел

Шест месеца по-късно

Почти е един часа в събота следобед, когато си тръгвам от офиса. Нико помоли да отида в залата, за да му помогна с нещо. Държи се загадъчно, не ми казва за какво става въпрос. Стомахът ми е вързан на възел, докато шофирам, надявайки се, че няма да чуя лоши новини. Последните шест месеца бяха най-щастливото време в живота ми. Дори не бях осъзнавала какво ми липсва, докато не срещнах Нико Хънтър. Но скоро му предстои друг мач и се тревожа, че може да е чул новини, които да го тласнат обратно назад. Имаме такъв прогрес, индивидуално и като двойка. И двамата най-накрая поставяме миналото на мястото му и продължаваме напред… заедно. Вече не се опитваме да го потиснем, без значение дали ни харесва или не, миналото си е наше и то ни е превърнало в това, което сме днес. Приеми и продължи.

Изненадана съм, когато откривам залата почти празна. Обикновено в съботите мястото е пълно с мъже без вратове. Сал е на регистратурата и ми казва, че Нико ме чака в склада. Складът е голямо, открито пространство, почти наполовина на залата, само дето е незавършено и голо, с няколко метални стелажа покрай стените и стари шкафове за документи. Нико сигурно се занимава с документацията, нещо, което го ужасява и оставя да се трупа твърде дълго.

Складът е тъмен, когато отварям вратата, и съм на път да я затворя обратно, когато една табела привлича погледа ми. „За жени“. Не си спомням да съм я виждала преди, а със сигурност щях да запомня всичко, което е свързано с жени, в тази мачовска зала.

Любопитството ми надделява, така че се пресягам и включвам осветлението, поразена съм от гледката пред очите ми, когато привикват след тъмнината. Онова, което преди изглеждаше като голям гараж, сега е напълно ремонтирано. Стените са боядисани в бледо розово, има гумирана постелка на пода, подобна на черната в залата, но тук е светло сива, не толкова натрапчива. На стените висят снимки, повечето от тях на жени в спортни екипи, които правят упражнения или се занимават с кикбокс. От дясната ми страна, покрай стената е подредено спортно оборудване, цялото в лъскав хром, чистичко и ново. Големи огледала покриват стените зад оборудването и едно движение в отражението привлича погледа ми и ме стряска за секунда. Обръщам се наляво, следвайки отражението, и откривам Нико да стои на прага на стаята, която дори не беше тук последния път, когато идвах, за да взема някакви материали.

— Объркана ли си? — Нико се е ухилил насреща ми, изглежда доволен, че съм.

— Защо си направил всичко това? И защо не си споменал, че се занимаваш с това?

— Защото исках да е изненада.

— Красиво е. — Оглеждам се наоколо, възприемайки пълната промяна. Наистина е хубаво. Различно от мъжкарската зала, която се намира от другата страна на вратата. Изглежда нежно и приканващо, а не грубо и заплашително. — Но изглежда толкова… различно от останалата част от залата?

Нико се подсмихва.

— Така е, защото е различно, скъпа.

— Зала за жени?

— Нещо такова. — Оттласквайки тялото си от рамката на вратата, Нико тръгва към мен. Стоя и го наблюдавам как се приближава, знаейки, че няма да остави никаква дистанция помежду ни, той ще превземе личното ми пространство. И го прави. Спира точно пред мен, толкова близо, че косъмчетата по ръцете ми настръхват и тялото ми отвръща на близостта му. Никога няма да се уморя от това, което ми причинява този мъж.

Нико обвива ръка около врата ми, придърпвайки ме за бърза целувка по устните, пускайки ме колкото да зърна лицето му, но телата ни все още се докосват, когато продължава.

— Това е новият женски център за самоотбрана. Разработихме го с Яна в приюта за малтретирани жени, в който доброволстваш. Ще водя курсове три пъти седмично, след като залата затвори, за да науча жените как да се защитават.

За минута не знам какво да кажа, рядко ми се случва да остана без думи. Нико не помръдва. Вместо това чака, давайки ми време да събера мислите си. Палецът му успокояващо се движи нагоре и надолу по тила ми, докато осмислям чутото.

— Направил си това заради мен? — Думите излизат като шепот, мисълта се изплъзва от устата ми.

— Направих го за нас. Не съм можел да бъда там за теб и майка ти, когато сте имали нужда от помощ. Знам, че в това няма смисъл, но никога няма да си простя, че тогава не съм бил до теб. Но мога да се опитам да бъда до следващата жена, която има нужда да се защити. — Нико прави пауза, съсредоточено търсейки нещо в очите ми. — Ти промени живота ми, дари ме с мир. Обещах ти, че ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да ти върна онова, което ми даде. Това е само началото.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Кажи, че ти харесва, скъпа.

— Харесва ми, скъпи. — Усмихвам се на извисяващия се над мен здравеняк, който ме гледа така мило.

— Това е добре. Защото ти ще бъдеш асистентката ми. — Той ми се ухилва като Чеширския котарак.

Вдигам вежди в изненада.

— Така ли?

— Мда, ще сложа ръце навсякъде по това твое тяло пред цялата стая и ти ще ми сриташ задника.

Протягам се, сключвайки ръце зад врата му. Изглеждайки възможно най-сериозна, казвам:

— Не съм сигурна, че мога да го направя.

Нико изглежда загрижен и за секунда се чувствам зле, задето го бъзикам.

— Съжалявам, скъпа, ако ти е много трудно…

— А ако си твърд, определено не съм сигурна, че ще мога… — Ухилвам се.

Израз на облекчение преминава по лицето му, но бързо е заменен от нещо друго… и това друго нещо изглежда дяволито.

— О, за теб винаги е твърд, скъпа. — Той ме дръпва плътно до себе си, демонстрирайки, че думите му са истина, докато усещам как ерекцията му се притиска в мен. — Хайде да осветим новия ни офис.

— Новият ни офис?

— Мда, щях да те разведа на пълна обиколка, но сега това ще трябва да изчака до по-късно. Много по-късно.

И го направихме. Осветихме новия офис… и новия склад, и пода…

Ел

Още три месеца по-късно

Толкова много неща се промениха през последната година. Нико все още е шампион, но вече празнуваме след мач. Започнахме нова традиция да правим купон в залата във вечерта, след победата на Нико. Никой от нас не поглежда назад към времето, когато победата в мач носеше само болка.

Майка ми дори дойде на купона тази вечер. Не беше готова да гледа боя, но работим по въпроса. Бебешки крачки, без повече връщане назад. Гледам как лудите племенници на Нико се боричкат на ринга, носейки каски с три пъти по-голям размер. Прийч, естествено, е в единия ъгъл с единия осемгодишен, а Нико тренира другия. А реферът? Е, това е Вини, разбира се.

Тази вечер ще кажем на семействата си, че ще се женим. Ще ми се да имах романтична история, която да споделя, може би, че ми е предложил по време на разходка с балон или че е пъхнал предложението в курабийка с късметче. Но аз се съгласих да се омъжа за Нико, посинения, адски секси шампион в тежка категория, а не за някой нежничък Чаровен принц. Та вместо това, до края на живота си ще се изчервявам, когато си спомня как мъжът, в който съм лудо влюбена, ми предложи.

Нико

Не остава нито едно сухо око в къщата, когато обявявам, че миналата нощ Ел се съгласи да се омъжи за мен. Тя ме накара да се закълна, че няма да споделям, че я чуках чак докато не се съгласи. Но проклет да съм, ако тя не изкрещя „да“ половин дузина пъти, когато оргазмът й не тласна и двама ни през ръба миналата нощ.

Може и да не съм традиционалист, но това е начинът, по който искам да запомня най-щастливия миг в живота ми, така че традициите да вървят по дяволите… ще си направим наши собствени. Бях планирал всичко около предложение с цветя и падане на едно коляно за днес преди купона, но като добър боец, видях момента, промених нещата в движение и действах. Не можах да се въздържа. Влязох в спалнята, а тя лежеше в леглото и ми се усмихваше. Слънцето залязваше, червеното небе се процеждаше през отворения прозорец и спускаше сянка около нея. И ето я. Моят ангел. Затова правих любов с нея и й казах как се чувствам. Че не съм бил по-щастлив в живота си, че тя е моя ангел и искам да се събуждам до нея всеки ден до края на живота си. Да й дам името си и да го направя официално, макар в сърцето ми вече да бе свършен факт.

Жените се насъбират около нея и ахкат и охкат заради пръстена й и започват да й задават милион въпроси за сватбата, въпреки че се случи едва снощи. Тя ме хваща, че зяпам и ми се усмихва. С нейната голяма, глуповата усмивка, онази, която знам, че не може да подправи… и е само за мен. Преди две години изобщо не мислех, че ще имам спокойствие отново в живота си. Но днес, докато се оглеждам из стаята, осъзнавам, че имам толкова много повече. Може никога да не приема факта, че заслужавам това, което имам, но то въпреки това е мое. Усмихвам се в отговор на Ел, когато Прийч ме приближава, плясвайки ме с ръка по рамото, докато застава до мен и виждайки това, което гледам.

— Ти си едно копеле с късмет. — Старецът е добър с думите.

— Със сигурност. И никога повече няма да го забравя.

Ел

Още осем месеца по-късно

Все още съм в безтегловност след последните няколко дни. Сватбата ни беше всичко, за което можех да си мечтая, че и още повече. Никога няма да забравя изражението на Нико, когато очите ни се срещнаха щом застанах в края на пътеката. Трябва да имаше двеста души, които се обърнаха да ме видят как поемам бавно към олтара, но не виждах нито един от тях. Всичко останало беше като в мъгла, освен усмивката на лицето на Нико. Лицето, което наблюдаваше всяка моя стъпка, бе кристално ясно, показвайки всяка емоция, която изпитваше. Емоции, които отразяваха моите собствени. Емоции, които най-накрая приветствах.

Звукът от вълните, удрящи се в брега, докато вървим, изпълват ушите ми. Топла вода мокри краката ми с всяка вълна, а когато се отдръпне, нямам търпение да ме залее отново. Кауаи^[1] е красив, перфектното място за меден месец. Но не може да се сравнява с красивото лице, което ми се усмихва, докато вървим хванати за ръка по плажа под късното следобедно слънце.

После зървам сянката си и онова, което виждам, спира дъха ми. Вече не бягам от нещо несъществуващо. Не се налага. Не виждам собствения си призрак в сянката, когато сведа поглед, виждам Нико. Неговата сянка надвисва и над двама ни. Голяма е и е смела, и се извисява закрилнически над моята. Също като мъжа.