Ви Кийланд
Струва си да се бориш (12)

Глава 12

Нико

— Мисля, че ще се върна обратно вътре. — Думите ми спират Прийч насред крачката и не е подготвен за удара, който нанасям върху ръкавиците му за спаринг. Приземява се по задник.

Протягам му ръка и той става, разтърквайки хълбока си.

— Мислиш ли, че можеше да ми го кажеш, без да посинявам? На шибана чаша кафе. Може би да седнем на чаша кафе и да обсъдим нещата като нормални хора за разнообразие.

Поклащам глава при драмата на Прийч. Скъсва ме от тормоз повече от година и после се оплаква от начина, по който му казвам, че съм готов. Шибаният Прийч.

— Защо си промени мнението, синко?

— Има ли значение? Тормозиш ме цяла година и сега ти казвам каквото искаш да чуеш, а ти започваш да задаваш въпроси.

— Как беше срещата ти снощи? — Зад мен се разнася глас. Не съм видял Лили да влиза. Започвам да съжалявам, че я наех да се занимава със счетоводството ми. Появява се в неподходящите моменти и има голяма уста.

— Чековата книжка е горе. — Не отговарям на въпроса й.

— Среща? — Коментарът й привлича вниманието на Прийч.

— О, не си казал на Прийч за Ел? — Лили провлачва думите си. Звучи като дразнеща сестра. Изведнъж съм щастлив, че израснах с трима братя, които не проявяват интерес към клюки или към любовния ми живот. Стрелвам Лили с поглед, който казва „разкарай се“, но тя остава на място и двамата с Прийч започват да говорят за мен, сякаш ме няма. Разказва му за Ел и двамата започват да клюкарстват като ученички.

Спрял съм, чакайки Прийч, и усещам как мускулите ми започват да изстиват. Има пауза в бръщолевенето им и се впускам в разговора, преди да успеят да го подновят.

— Мислите ли, че ще можем да се върнем към работата, дами? Не ви плащам, за да се мотаете наоколо и да ме обсъждате, все едно не съм тук.

Лили се ухилва на Прийч, но схваща намека и се отправя нагоре при документите.

Прийч вдига лапите, които държи, за да блокира ударите ми, а аз подскачам няколко пъти нагоре-надолу, за да раздвижа отново кръвта си, преди да завъртя крак високо във въздуха и да нанеса силен удар в средата на лапите, точно където се целех.

— Момичето има ли нещо общо с решението ти да се върнеш в клетката? — Прийч говори, докато се намества за удара, който си мисли, че ще последва.

Решавам да го сменя с раундхаус^[1] ритник, който се стоварва съвсем малко върху лапата. Той не очаква друг удар с крак и го хващам неподготвен, но успява да се съвземе и да се предпази в последната минута.

Отново игнорирам въпроса на Прийч за Ел. Дори не знам дали харесва ММА, така че не се връщам в клетката, за да я впечатля, ако това си мисли той. Просто моментът изглежда подходящ. Не знам какво или защо се промени, просто днес се чувствам готов.