Ви Кийланд
Струва си да се бориш (34)

Глава 34

Ел

След като не се чух с Нико след мача снощи или цял ден днес, тръгвам към залата му след работа. Не отговаряше на съобщенията ми и обажданията ми отиваха директно на гласова поща. Или ме игнорира, или телефонът му е изключен. Имам нужда само да се уверя, че е добре. Цял ден тревогата ми нарастваше и почти притичвам от колата ми към входа на залата.

Обичайният тип на гишето ме разпознава и питам дали Нико е наоколо. Тревогата ми се засилва, когато ми казва, че не го е виждал цял ден. Сега започвам да се чудя дали не лежи някъде в безсъзнание с недиагностицирана травма на главата вследствие от боя.

Прийч ме зърва и привлича вниманието ми със силно изсвирване и поклащане на главата. Държи чувала, докато някакъв тип без врат удря и рита толкова бързо, че изглежда сякаш има гърч.

Отправям се към Прийч и безвратият мъж спира да удря чувала и ми отправя похотлива усмивка. Тези усмивка и поглед ме карат да искам да си взема душ. Незабавно.

— Това е момичето на Нико, голям кретен. Ако те хване да я гледаш така, ще си търсиш нова зала. След като прекараш десет минути да си търсиш зъбите. — Тонът на Прийч не е игрив.

Отправям вяла усмивка към Прийч.

— Виждал ли си Нико? Цял ден не отговаря на обажданията ми.

— Сложих го да си легне тази сутрин. — Прийч поглежда към мен и после пак към безвратия. — Стани невидим за десет минути.

Без да се оплаква, безвратият изчезва. Ако не бях без настроение, вероятно щях да намеря за странно забавна властта, която Прийч има над мъже два пъти по-едри от него.

— Трябвало е да го сложиш да легне? Той добре ли е?

Прийч измъква хавлия от задния си джоб и бърше ръце, докато говори.

— Той има някои проблеми, Ел, вече го знаеш, нали?

— Имаш предвид онова, което го спираше да се върне в клетката?

— Мда, това. Е, открих го да се опитва да изтощи тялото си, за да успее да заспи. Така се справя той с нещата. Тренира. Много. Понякога твърде много. Мисля, че се е занимавал с това цяла нощ. Прецакал си е ръцете. Ще заздравеят. Но освен това, мисля, че най-лошото е в главата му. Мога да оправя тялото му. Не мога да оправя онова, което е тук. — Показалецът на Прийч почуква отстрани на главата му.

— А как го накара да заспи?

— Лекарства. — Прийч го заяви без угризения.

— Дал си му лекарства?

— Не ме гледай сякаш съм дяволът. Те са си неговите лекарства. Докторът му ги предписа след последния мач. Започна да ги взима прекалено много, затова му ги прибрах. Но имаше нужда от тях тази сутрин, така че му дадох достатъчно, за да поспи. Момчето има повече енергия от всеки, когото познавам, когато е разстроен. Но колкото по-дълго е разстроен, толкова по-дълго отнема възстановяването. Спрях го навреме.

— Цял ден ли е спал?

— Не съм го виждал, тъй че си мисля, че да. Не съм се качвал да проверя.

— Ще ида да го нагледам. Прийч кимва.

— Сигурен съм, че ще хареса това повече, отколкото да се събуди до мен.

* * *

Нико лежи по диагонал на леглото, по корем. Все още е облечен с шортите от мача предния следобед. Гледам как гърбът му се надига и спада. Изпълва ме облекчение, задето още диша.

Тихичко излизам от стаята и отново затварям вратата. Не искам да го събуждам след онова, което ми каза Прийч. Намирам лист и химикал в чекмеджето в кухнята и му оставям бележка на масата.

Наминах да те видя, не исках да те събуждам. Сладки сънища. Ел.

* * *

Почти десет часа вечерта е, когато телефонът ми най-накрая звънва. Грабвам го нетърпеливо от масичката.

— Здрасти.

— Здрасти. — Гласът на Нико е уморен и звучи така, сякаш може би току-що се е събудил.

— Сега ли ставаш? — Ако е така, то това ще са доста силни лекарства, понеже ще да е бил извън строя за почти шестнадесет часа.

— Мда.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Интонацията на Нико ми казва, че не иска да говори за това.

Изглежда отново ще получавам отговори с минимално количество думи.

— Мога ли да направя нещо?

— Казах, че съм добре, Ел. — Не ми убягва, че използва името ми. За него станах „скъпа“ през първата седмица от познанството ни. Не би трябвало да има значение, но по някаква причина простата промяна ме кара да се чувствам така, сякаш сме направили крачка назад. И тонът му, опитвам се да не се обиждам. Помня хората, опитващи се да ми помогнат, когато все още не бях готова да го приема. Само ме вбесяваше. И все пак, не мога да не се чувствам разочарована, че ще ме изолира с всички останали.

— Добре.

Неловко мълчание се настанява помежду ни. Нещо, което никога не съм изпитвала с Нико. Стомахът ми се преобръща, но изчаквам той да проговори пръв.

— Трябва да си направя нещо за ядене. Ще ти се обадя утре.

Държа се така, сякаш всичко е наред, макар да усещам как сърцето ми се свива при думите му. Отсвирва ме.

— Добре. Ще говорим утре.

Полагам всички усилия да звуча весела, когато съм всичко друго, но не и това. За пръв път осъзнавам, че наистина съм си паднала по Нико Хънтър.