Ви Кийланд
Струва си да се бориш (48)

Глава 48

Ел

Минаха почти два дни. Нико не ме отблъсна както предния път, но със същия успех можеше и да го направи, защото въпреки това ме изолира… заедно с всички останали. Опитах всичко… само да го прегръщам, да говоря тихо, дори да се сгуша в него чисто гола, пак не получавам отговор. Започвам да си мисля, че Прийч е прав, той има нужда от лекар.

Разби сърцето ми през първата нощ, когато се взираше невиждащо в тавана. Не го каза, но знаех защо не може да затвори очи. С години минавах през същото. Вместо да виждаш черно и да се успокоиш, позволявайки си да се отнесеш в страната на сънищата, виждаш онзи момент, който завинаги е заседнал в главата ти. И после се страхуваш да затвориш очи. Страхуваш се да заспиш, страхуваш се от кошмарите, които знаеш, че ще дойдат. Ужасен си, че ще бъдеш принуден да изживееш всичко отново в главата си, защото всичко изглежда толкова реално.

Вчера най-накрая взех хапчетата, които Прийч се опитваше да ми даде, за да му ги пробутам, още от първата вечер. Тялото му има нужда от почивка, физическите наранявания изискват време, за да заздравеят. Нико може и да стана победител, но тялото му отнесе безмилостен побой в онези кратки минути, в които се беше предал. Подут е и в рани, и в черно, и в синьо. Навсякъде. Държах лед върху нараняванията му, когато най-накрая заспа, редувайки различни места по тялото му на всеки петнадесет минути в продължение на десет часа, докато във фризера не остана нищо студено, с което да го наложа. Тези хапчета проработиха, той не помръдна нито веднъж… нито заради леда, който държах отгоре му, нито заради докосването ми.

Но днес стана по-зле. Една болна, извратена част от мен почти си мечтае все още да беше упоен и заспал. Поне тогава можех да се преструвам, че всичко е нормално и той просто се възстановява от боя. Днес вече не е сънлив или отнесен, буден е и е станал, и не иска да има нищо общо с мен. Няма да ми каже да си вървя, но и няма нужда. Тялото му го каза тази сутрин, когато го докоснах и той трепна. Би трябвало да се отнасям с по-голямо разбиране към това, през което минава, но инстинктивната му реакция ме разкъса, разбивайки сърцето ми на парчета.

Не искам да го притискам, но не мога да се спра. Егоистка съм, мразя това усещане от дън душа, имам нужда да знам, че е добре. Че ние ще сме добре. Нямам представа дали ще проработи, но не мога да стоя тук повече, просто чакайки да ме отблъсне още повече. Не обръща внимание, когато си опаковам багажа, ще ми се желанието му да остана да е по-силно. Да е достатъчно да го изтръгне от унеса, когато ме види да си тръгвам. Но вместо това само кимва, когато му казвам, че си отивам у дома. Целувам го нежно по устните за довиждане, въпреки че не реагира. Имам нужда да усетя тази красива уста върху моята още един последен път, преди да си тръгна, знаейки че може да е за последно след онова, което се каня да направя.

* * *

Макар че си взех няколко свободни дни, от Нико отивам директно в офиса, за да говоря с Реджина, надявайки се, че тя ще подкрепи решението ми. Лорънс е на бюрото си, когато влизам, и се усмихва. Вероятно мисли, че сме излезли да празнуваме. Лицето му помръква, когато се приближавам. Пълна бъркотия съм и изобщо не се опитвам да го крия.

— Можеш ли да излезеш по-рано за обяд?

Реджина е станала, за да тръгне с мен, още преди да съм завършила въпроса. Лорънс не се противи, когато му казвам, че имам нужда да си взема и остатъка от седмицата. Почти не съм излизала в отпуск откакто съм започнала и работя двойно повече часове.

Лорънс ме спира, когато се обръщам, за да изляза с Реджина.

— Погрижи се за себе си. И я задръж до края на деня. Ще извикам жената да дойде и да стои на рецепцията. Така или иначе ме тормози да прекарвам повече време с нея… това може и да се включи в сметката. — Опитва се да изкара лековато притеснението си за мен, но е изписано на лицето му като бял ден. Изненадвайки го, аз се пресягам и го целувам по бузата, преди с Реджина да излезем от офиса.

* * *

Вярно е, в наши дни наистина можеш да намериш всичко с помощта на Гугъл и малко решителност. Щом откривам това, от което се нуждая, аз се обаждам и уговарям среща за следващия ден. Ще ми се да беше за днес, но и така ще трябва да свърши работа. Реджина остава с мен през остатъка от вечерта, преструвайки се на заспала на дивана, но знам, че изобщо не е планирала да ме остави, още откакто ме зърна днес.

Нико

Не съм я виждал от дни. Поне така си мисля. Единият ден преминава в следващия, когато се излежаваш и тънеш в самосъжаление. Не се е обаждала, откакто си тръгна, и не я виня.

Шибаният Прийч ме накара да повярвам, че мачът ще ме излекува, сякаш връщането в клетката ще ме накара да се почувствам отново цял, нормален. Нещата бяха започнали да се подобряват за пръв път от много време насам, преди да се върна вътре. Решението беше мое, но никога няма да простя на Прийч, че ми каза, че е правилно.

Трябваше да довърша онова, което започнах, да го оставя да ме пребие, докато не изгубя съзнание. Но после започнах да се надигам от пода, готов да получа последното си наказание, когато я зърнах. Беше само за секунда, но повече не ми трябваше. Стояща на седалката си, викаща и окуражаваща, носеща образа ми на блузата си. Помислих си, че е знак. Знак, че Прийч е прав и трябва да си върна своето, да продължа напред с живота си. Така че го направих. Изправих се над брата на мъжа, когото убих… мъжът, който изглежда точно като него, и нанесох още един удар. И той не помръдна. Главата му изтрополи на забавен каданс и гледах как отскочи безжизнено от пода. Помислих, че съм убил. Отново.

Шибаният Прийч. „Бори се, вземи си обратно живота и продължи напред“, това ми каза. Виж до къде ме докара. Показах истинската си същност на единствения човек от много време насам, който си мислех, че ме разбира. Аз съм чудовище. Не я виня, че ме изостави.

Звънецът проехтява отново от долния етаж. Знам, че е Прийч, той е единственият, който отказва да слуша и да ме остави на мира, мамка му. Бог да ми е на помощ, този път може и да не успея да се въздържа да не спукам от бой стареца. Поигра си с търпението ми и няма да отнеме много да си получи заслуженото наказание. Копелето също трябва да е нещастно.

Изпращам асансьора долу и търпеливо чакам, докато се връща обратно нагоре. До тук бях с него и той трябва да го знае. На практика изтръгвайки решетката от пантите й, аз я отварям със замах, готов да ударя Прийч.

— Какво, по дяволите!

Обърканият посетител прави крачка назад, вдигайки ръце в знак, че се предава. За секунда съм объркан, почти не мога да позная напълно облечения мъж, който отстъпва в асансьора ми.

— Леееле, човече. Ако моментът не е подходящ, ще си вървя.

Просто стоя там, без да знам какво да кажа или да направя. Малко съм шокиран да го видя. Лицето му се отпуска леко, когато гневът ми е заменен от объркване.

— Ще ме поканиш ли вътре или ще ми нариташ задника отново? — Тревър се усмихва. Лицето му е натъртено и разранено, но стои там, в асансьора ми, изглеждайки по-добре от мен.

Най-накрая отстъпвам настрани, мълчаливо правейки му знак да влезе. Тревър влиза и подсвирва одобрително.

— Хубаво място.

Наблюдавам го, докато се оглежда, очите му попадат върху шампионския пояс, който не съм докосвал, откакто Прийч ме замери с него преди два дни. Стои си на пода в дневната.

Тревър се разсмива:

— Ако този пояс беше мой, все още щях да го нося. На бас, че това нещо може да ти осигури много цици и задници.

Не се смея с него, когато връща вниманието си обратно към мен, разбиране се разлива по лицето му, когато проговаря.

— Правилно, нямаш нужда от такива простотии. Тази твоя малка адвокатка е адски секси, но със сигурност не е лесна работа да се разправяш с нея. Може да продаде лед на ескимос. — Той клати глава, сякаш си припомня.

Юмруците ми се свиват от двете ми страни при споменаването на Ел. За кого се мисли този клоун, че да влиза в дома ми и да говори простотии за момичето ми? Като добър боец, той разчита изражението ми и знае, че се задава проблем. Вдигайки ръце отново в присмехулно поражение, той изцвърчава:

— Споко, човече, нямах нищо предвид с това. Тя е страхотна дама.

— Какво знаеш за Ел? — Да вдигнеш ръце няма да ме спре, когато говориш за Ел, но ще ми бъде по-лесно да ти избода очите, така че никога повече да не я погледнеш.

— Тя дойде да ме види, човече. Бях перфектен джентълмен, успокой се. Не съм достатъчно тъп, за да рискувам два пъти да отнеса бой от теб.

Насилвам се да отпусна свитите си юмруци.

— Виж, нямам представа за какво ми говориш. Искаш ли да ми помогнеш? Тревър кимва.

— Твоята дама дойде да се види с мен. Светна ме по въпроса, че се самообвиняваш заради мача ни. — Той спира и си поема дълбоко дъх. — И заради мача ти с брат ми.

Сега вече има вниманието ми. Тревър ме поглежда в очите, мъж срещу мъж, когато продължава.

— Случилото се с брат ми не беше по твоя вина. Не те обвиняваме. Можеше да се случи с всеки боец. Можеше да се случи на всеки от нас, дори и на мен. Той не беше добре с главата. Докторите казаха, че е било слабо кървене и е можел да си замине по всяко време.

Слушам думите, но не мога да повярвам, че са изречени.

— Ако аз не те обвинявам, тогава защо ти все още се обвиняваш? Нямам отговор и за този му въпрос.

— Слушай, човече. Дълбоко в себе си знаех, че и аз нямам шанс срещу теб. Но мачът бе добър за мен, даде ми гласността, от която се нуждаех, за да си създам име. Знаеш, че простотиите с гнева бяха само за продаване на билети. — Той се отправя към отворения асансьор, слага ръка на рамото ми, докато минава.

Тревър вдига решетката и сякаш се кани да си върви, но после се обръща отново към мен.

— Франки не би искал да разнасяш този товар със себе си. Мислеше, че си страхотен. Гледаше те по телевизията постоянно и се опитваше да запомни движенията ти. Би искал да върнеш мързеливия си задник обратно в клетката и да покажеш на всички как се прави. — Вдига ръка, махвайки ми, и пристъпва в чакащия асансьор. — И ако това не ти изкара главата от задника, давам ти двадесет и четири часа, за да идеш при адвокатката. Ако дотогава тя не се усмихва хубавко, ще си пробвам късмета с нея. — Той затръшва решетката, затваряйки резето. Умен човек, поставя стомана помежду ни след последния си коментар.