Ви Кийланд
Струва си да се бориш (42)

Глава 42

Ел

Объркана съм, когато се събуждам. Дори не помня кога съм заспала. Но лежа върху Нико и той ме държи толкова здраво, че за минута забравям случилото се снощи. Казах му. И той вече няма да ме гледа по същия начин. Дори терапевтката и приятелите, които срещнах в групата, се промениха, когато чуха историята ми. Всички, с изключение на Реджина. Тя ме разбира, понеже носи собствения си кръст. Някои ме гледат със съжаление, други ме мислят за чудовище… че няма оправдание за отнемането на човешки живот. Знам какво мислят.

Нямам представа колко е часът, но слънцето все още не наднича през прозорците, така че не би трябвало да е сутрин. Опитвам се да затворя очи и да се принудя отново да заспя, но пикочният ми мехур има други планове. Опитвам внимателно да се изплъзна от ръцете на Нико, докато той спи, но те се затягат около мен и ме дръпват обратно.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Гласът му ме изненадва, мислех, че спи.

— Трябва да отида до тоалетната. — Отговарям до гърдите му, не съм готова да видя красивите му зелени очи. Онези, които ме гледаха сякаш бях специална, сякаш той искаше да ме погълне.

Хватката на Нико се отпуска и тихомълком се изправям и се отправям към тоалетната. Ужасена съм, когато поглеждам в огледалото. Цялото ми лице е подпухнало, на петна и зачервено, а на двете ми бузи има черни следи от засъхнал грим. Косата ми е пълна бъркотия от едната страна, а от другата страна изглежда като залепена за лицето ми. Чудесно.

Измивам се и правя всичко възможно да изглеждам представително, но няма с какво толкова да се помогне на подпухнало лице, освен с време… и може би малко лед. Стигам до дивана сред тъмнината, където очаквам да открия Нико, но той не е там. За секунда се паникьосвам и си мисля, че вече ме е изоставил, но после го чувам да върви зад мен.

— Вана или легло? Имам чувството, че ще строша този малък, момичешки диван всеки път, когато помръдна и на сантиметър. — Той обвива ръце около кръста ми изотзад, докато говори, и ми трябва минута, за да осъзная какво ме пита.

— Легло.

Благодарна съм, че успяваме да стигнем до спалнята, без да включваме никакви лампи, не съм готова да видя очите му. Не съм сигурна, че някога ще бъда готова, но съм егоистка и искам още малко да се преструвам, че нищо не се е променило. Нико изчаква да се наместя на леглото, преди да се покатери при мен. Лежейки настрани, той обвива ръка около кръста ми, докато лежа по гръб, и ме придърпва да легна плътно до него. Голямата му ръка се протяга и отмества косата, която вече е паднала от ластика, с която съм я вързала. Той потърква палец по бузата ми и очите ми се затварят, отпускайки се от допира му, толкова нежен и успокояващ.

— Добре ли си?

Замислям се, преди да отговоря.

— Не съвсем.

Не мога да видя лицето му, но усещам как кимва веднъж, приемайки отговора ми. Дълъг момент на мълчание минава, преди Нико да проговори.

— От какво се боиш най-много сега?

Знам отговора, но въпреки това обмислям как да отговоря на въпроса. Не се опитвам да уловя сълзите, които се стичат по лицето ми, надявайки се той да не ги види в мрака. Но палецът на Нико ги улавя.

Все още не съм събрала кураж да отговоря на въпроса му, когато той проговаря отново.

— Страхувам се, че не съм достатъчно добър за теб. Че ще те повлека с мен надолу към ада, на който принадлежа.

Няколкото сълзи, които ми се изплъзнаха, се превръщат в окото на бурята и изведнъж се излива порой, който не мога да спра. Но се насилвам да отговоря през сълзите.

— Страх ме е да видя начина, по който ще ме погледнеш… сега, когато знаеш коя съм наистина.

Нико ме дръпва към себе си и обвива плътно ръце около мен. Плача… наистина плача, усещайки трупаните с години сълзи да се изливат от тялото ми. Изтощително е и странно освобождаващо в същото време. Той не отпуска хватката си около мен, докато не ми остава нищо друго.

Накрая дишането ми се успокоява и сълзите спират изцяло. Унасям се в сън, но после изведнъж става светло и трябва да принудя очите си да се затворят, за да ги предпазя от яркостта. Нико е включил осветлението.

— Какво правиш? — Клепачите ми все още са здраво стиснати, докато говоря.

— Отвори очи. — Гласът на Нико е нежен, но думите му са команда, а не въпрос. Не отговарям и не отварям очи.

— Ел, скъпа, отвори очи.

Тонът му е толкова сладък, че ми е трудно да му откажа каквото и да е, когато ми говори така. Затова го правя. Отварям малко очи и поглеждам към него. Красивите му зелени очи са точно там, толкова близо до моите. И чакат. Чакат да го погледна истински. Позволявам го, позволявам на очите ми да се отворят нацяло и поглеждам в тези на Нико. Отначало гледам само към самите му очи. Красивият цвят, тъмната зеница сред морето от мека зеленина, плътните, тъмни мигли, които обрамчват красотата, която Бог е дал на този мъж. Но после откривам, че гледам отвъд повърхността и търся. Търся онова, което очаквам да видя там. После разбирам. Няма го. Няма съжаление, няма срам, няма съмнение. И очите ми се разширяват, когато го осъзнавам.

— Ето я и нея. — Ъгълчетата на устата на Нико трепват и не мога да въздържа усмивката си. Тялото ми въздъхва от облекчение и се чувствам умиротворена за пръв път от много време. Може би дори за пръв път изобщо.

* * *

Прекарваме следващите няколко часа в разговори и правене на любов и не искам това никога да свършва. Но имам вземане на показания рано следобед, за което не съм подготвена, и трябва да се завлека в офиса.

— Трябва да отида на работа. Закъснявам, дори и ставайки въпрос за мен.

— Обикновено закъсняваш за работа? — Нико изглежда изненадан.

Засмивам се на коментара му, той трябва да е единственият човек на планетата, който да не знае за проблема ми с точността.

Нико свива рамене:

— Предполагам, че не съм обърнал внимание.

Усмихвам му се и да, мисля, че дори се изчервявам малко. Изчервявам се пред мъжа, който е докосвал всяка част от тялото ми с уста и сега знае най-съкровените ми, мрачни тайни.

— Изглежда си единственият, заради когото мога да се появя навреме.

Веждите на Нико се извиват в изненада, но после бавна, самодоволна усмивка се разпростира по красивото му лице и съм възнаградена с трапчинките му.

Игриво го первам по гърдите.

— Не се възгордявай, сигурна съм, че това е заради късмета на начинаещия и че ще ме чакаш през повечето време, също както и всички останали. — Опитвам се да напусна леглото. Трябва да си взема душ и да отида на работа, но Нико ме дръпва обратно долу и бързо съм поставена под него.

Мисля, че все още си играе, но когато вдигам поглед към него, откривам, че лицето му е сериозно.

— Трябва да знам нещо, Ел.

— Какво? — Объркана съм от това как преминахме от игра към сериозни разговори и какво го тревожи.

— Вечерята с женчото снощи?

— Женчо? — Веждите ми се смръщват докато говоря… за секунда наистина съм объркана за какво ми говори, но после осъзнавам, че има предвид Уилям.

Нико не казва нищо друго, чака отговора ми.

— Имахме бизнес вечеря с клиент.

— Не видях никакъв клиент и не ми изглеждаше като бизнес.

— Така е, защото той ми каза, че вечерята е в шест часа, а не в седем, за да не закъснея. Така че, когато отидох в шест и половина, имахме половин час, за да изчакаме клиента ни заедно.

Отговорът ми изглежда го удовлетворява, но напрежението, което виждам по лицето му, изчезва само за няколко секунди. После се връща обратно.

— Не ми харесва да ви виждам в толкова задушевна обстановка.

— Ние сме приятели… приятели сме още от юридическия факултет.

— Мъже, които спят с жена, не се държат като приятели, скъпа.

— Е, Уилям го прави.

— Виждам начина, по който те гледа. Не иска да ти бъде приятел.

— Все тая. — Завъртам очи, този разговор не води на никъде. — Не е като да имам избор, имаме общи случаи.

— Добре, значи работите заедно. Няма нужда да стоите в бар и да пиете.

— Не разбираш. — Сигурна съм, че не схваща онова, което става между Уилям и мен. Уилям няма проблем с това да сме приятели и не разбирам защо ревнува.

Нико ме пуска и си мисля, че разговорът ни е приключен, така че тръгвам към вратата, възнамерявайки да си взема душ и най-накрая да си завлека задника на работа.