Ви Кийланд
Струва си да се бориш (6)

Глава 6

Ел

Поглеждам в огледалото към най-новия тоалет, който избрах, и решавам, че ще свърши работа. Вече закъснявам за работа с половин час, а дори още не съм излязла от апартамента си. Леглото ми е затрупано с дрехи, безразборно нахвърляни навсякъде. Трябва да съм пробвала десет тоалета тази сутрин. Чувствам се като тийнейджърка. Никога не се замислям толкова какво обличам за работа или за срещите си с Уилям. Имам хубави дрехи и двамата с Уилям лесно преминаваме от работа към вечеря. Той сваля вратовръзката и сакото си и разкопчава най-горните две копчета на ризата си. Аз си свалям сакото. Но днес не се обличам за Уилям.

Тази вечер искам да изглеждам секси. Знам, че не би трябвало да ме е грижа как ще съм облечена за вечерята с Нико Хънтър, която няма да е среща, но в стомаха си усещам, че ме е грижа. Виждам желание в очите му и това ме разпалва. Харесва ми, че мога да предизвикам този поглед, макар и неволно. Поглеждам за последен път в огледалото и ми харесва онова, което виждам. Облякла съм прилепнала кремава пола, която обгръща тялото ми и стига на няколко сантиметра над коленете ми. Съчетала съм я с нежно розова, напълно прозрачна блуза, с камизола в телесен цвят под нея. Понеже камизолата е телесен цвят, не става ясно дали имам нещо отдолу, без по-подробна инспекция. Завършила съм тоалета с обувки на ток в телесен цвят. По-високи са, отколкото обувам обикновено за в офиса, но понеже пасват на цвета на кожата ми, не се вижда границата между тях и крака ми, което кара иначе дългите ми крака да изглеждат още по-дълги.

Когато влизам в офиса, получавам реакцията, на която се надявах, само дето реакцията идва от Реджина, а не от мъжа, за когото се издокарах тази сутрин.

— Изглеждаш секси, Ел.

Усмихвам се на Реджина. Малко съм засрамена от това, че съм се издокарала заради мъж, но Реджина ми е приятелка и няма да ме съди.

— Благодаря ти, Реджина. — Завъртам се пред нея в лобито.

— Ще накараш мъжа да маха с опашка и да провеси език през цялата среща.

Думите на Реджина ме карат да се усмихна, но след това се принуждавам да се върна грубо в реалността.

— Не е среща. — Изражението ми е сериозно и използвам най-добрия си мъмрещ адвокатски глас.

— Както и да е. — Реджина се усмихва.

— Не е. — Знам, че се опитва да ме успокои.

— Не споря с теб. Щом казваш, че не е среща, значи не е среща. — Усмивката на Реджина така и не напуска лицето й.

— Добре, защото не е. — Минавам покрай Реджина и се отправям към офиса си. Имам да свърша милион неща, а сега, заради кипренето ми сутринта, имам един час по-малко, за да ги направя.

* * *

Радвам се, че всички вече са си тръгнали, когато Нико влиза през вратата точно в седем. Оставям папки върху бюрото на Реджина, когато го зървам на тротоара през стъклената входна врата. Облечен е с дънки и риза, а аз усещам как пулсът ми се ускорява, когато влиза в лобито. Мъжът е секси. Не красив или привлекателен, тези думи са твърде общи, за да го опишат. Секси. Чувствен. Груб. Напълно мъжествен.

— Хей. — Усмихва ми се с онази крива усмивка и за секунда усещам как краката ми омекват. Мъжът ме кара да се чувствам като ученичка. Не мога да си спомня последния път, когато съм се чувствала така. Да, помня, бях тийнейджърка.

— Здрасти.

Усмихвам му се. Заклевам се, че усмивката му е заразна, само като я видя и устата ми я отразява в отговор.

— Трябва ми само минутка да си изключа компютъра.

Нико кимва, а аз заобикалям бюрото на Реджина. Рецепцията скриваше тялото ми и аз все още го гледам, когато за пръв път зърва облеклото ми. Наблюдавам как лицето му се променя и това компенсира цялото тичане през деня, за да наваксам за закъснението си сутринта. Отправям се надолу по коридора към офиса ми и му хвърлям поглед, когато се обръщам, за да вляза през вратата. Наблюдава ме в гръб, докато вървя. Той не вижда усмивката на лицето ми, когато влизам в офиса си, за да се приготвя за тръгване.

Заключвам входната врата и чакам Нико да ми покаже пътя към колата му. Но вместо това той тръгва към паркиран до тротоара пред сградата мотор и с дяволита усмивка ми подава каска. Наистина ли? Кой отива да вземе дамата си за среща с мотор?

— Ъмм… може аз да шофирам. — Предлагам, мислейки си, че може би няма кола. Предвид цената на горивото и живеейки в град с добра система за обществен транспорт, може би дори е по-практично да имаш мотор вместо кола.

— Возила ли си се преди?

— Не.

— Страх ли те е? — Изглежда искрено притеснен, че може да е така.

— Не. — Всъщност не ме е страх, макар че вероятно би трябвало. Той се усмихва и ето ме отново, отвръщайки със същото.

— Добре, качвай се тогава.

Поглеждам надолу към полата си и обратно към Нико, размишлявайки. Лицето му е развеселено. Слага си каската и небрежно премята крак през мотора, сядайки така, сякаш го е правил хиляди пъти преди.

Обръща се към мен и чака, усмивката му все още си е на мястото. Поклащам глава и си слагам каската, преди внимателно да възседна седалката зад него така, че да не изнеса представление на всеки, който може да гледа. Сигурна съм, че го чух да се кикоти.

Не съм сигурна какво да правя, когато се озовавам на мотора. Чувствам се неловко. Оставяйки място помежду ни, отпускам ръце на гърба на Нико, дланите ми са близо до раменете му. Нико взима дамската чанта от ръцете ми и я напъхва в чанта на мотора, която дори не съм забелязала, че е там.

— Мини напред.

Правя го.

— Увий ръце около кръста ми и се дръж здраво.

Колебая се за секунда, но правя каквото ми е казано. Безопасността е на първо място, нали?

— Постави тези секси обувки на стъпенката и не ги мърдай. Нито дори малко.

Добре, сега може и да съм малко нервна. Обмислям дали да го попитам какво би станало, ако си мръдна краката, но езикът ми си затрайва, когато той се отделя от тротоара и откривам, че съм обвила ръце около кръста му в смъртоносна хватка.

След няколко минути, започвам да се отпускам. Повечето от трафика се е разредил и е красива нощ в края на лятото. Вятърът удря лицето ми и чувството е ободряващо. Освобождаващо. Отпускам смъртоносната си хватка около кръста на Нико и разпервам ръце на корема му. За първи път съм достатъчно отпусната, за да усетя какво има под ръцете ми. Солидни мускули. Не просто стегнати и във форма като тези на Уилям, а от онези мускули, които са релефни. Издадени. Ясно очертани. Издигат се под плътта му и искам да преместя ръце, за да ги проуча по-добре. Но не го правя.

Намаляме, когато навлизаме в квартал, който не ми е познат. Никога не съм била в ресторант в този район. Двамата с Уилям обикновено се придържаме към едни и същи ресторанти, от време на време пробваме нови, които открива, когато новият Zagat^[1] излезе всяка година. Почти спираме пред нещо, което прилича на склад, а аз гледам как една метална врата като на гараж се отваря. Прилича на товарен вход, но Нико вкарва мотора под бавно вдигащата се врата и тя започва да се затваря зад нас.

Той изгася мотора и си сваля каската. Аз следвам примера му.

— Къде сме? — Оглеждам се из непознатата обстановка, докато говоря. В гараж сме, има голям, тъмен на цвят джип паркиран до нас и няколко велосипеда висят на стените отстрани.

— Моята къща. Е, технически тук долу сме в спортната зала, но живея в помещенията горе.

Поглеждам джипа до мен, докато се опитвам да сляза от мотора в някакво подобие на дамски маниер. Не е лесна задача.

— Това твоят джип ли е?

Ъгълчетата на устата на Нико се извиват нагоре в намек за дяволитата му усмивка.

— Да.

Той взима каската ми, подава ми дамската ми чанта и посочва към вратата.

— Ела, ще те разведа набързо, преди да се качим горе. Вечерята е във фурната, но имаме малко време.

Все още превъзмогвам това, че ми приготвя вечеря и няма да ходим на ресторант, когато усещам ръката му на кръста си, докато ме повежда към основната част на къщата. Голямата му ръка покрива половината от кръста ми и мога да усетя как кожата ми под ръката му цвърчи. Косъмчетата на врата ми настръхват от само себе си, тялото ми вибрира от обикновеното докосване. Дори не мисля, че забелязва реакцията ми.

Нико щраква ключа на лампата и огромната стая, в която влязохме, идва на фокус. Това е целият долен етаж на онова, което вероятно някога е било склад. Но сега е първокласен спортен салон. В едната половина от пространството има спортно снаряжение, а в другата половина изглежда имаше монтирани два големи боксови ринга.

— Уау. Това е наистина добро. Няма нищо общо с моя фитнес. Нико се подсмихва.

— И се съмнявам, че някой от клиентите ми прилича на хората в твоя фитнес. Поглеждам объркано към Нико и той обяснява.

— Това е фитнес за бойци, Ел. Пълен е с мъже с татуировки и беснеещ тестостерон. Не ми се ще да видя какво би се случило, ако влезеш тук облечена така, както сигурно ходиш в твоя фитнес. — Нико поклаща глава и се подсмихва.

О! Не съм сигурна дали трябва да съм обидена или да приема думите му като комплимент, затова избирам второто.

След още няколко минути влизаме в товарен асансьор и Нико спуска металната решетка. Вкарва ключ в контролния панел и асансьорът бавно се издига. Нико вдига решетката и ръката му е обратно на кръста ми, когато ме подкарва извън асансьора и навътре в жилището му. Огромно е, почти колкото долното помещение.

Поне половината от етажа е гигантско отворено пространство. В единия край има лъскава модерна кухня с уреди от неръждаема стомана. Има въз голям остров и блестящи гранитни плотове, които осъвременяват шкафовете от тъмно дърво под тях. Жилищната част заема другата половина от етажа и има най-големия ъглов диван, който някога съм виждала. Обзалагам се, че на дивана могат да се поберат десетима мъже. Забелязвам, че е стратегически поставен пред голям плосък телевизор и си представям група насядали мъже, които гледат бойни мачове. Абсолютна ергенска квартира, но много хубава.

Носът ми долавя аромат и съм изненадана.

— Пиле франчезе?

Нико ми се усмихва като влиза в кухнята.

— Много добре.

— Впечатлена съм. Можеш да готвиш? — Преди това не се бях замисляла, но през годините, в които се срещах с Уилям, нито веднъж не ми е готвил. Не съм сигурна дали изобщо може да готви.

— Не изглеждай толкова изненадана. Доста съм добър в това, ако мога да кажа. — Нико отива до фурната и проверява вечерята.

— Често ли готвиш? — Толкова съм любопитна за този мъж.

— Налага се, това е част от спорта. Не може да поддържаш форма и да ядеш боклуци, така че доста бързо се научаваш да готвиш здравословно, ако се отнасяш сериозно към битките.

Кимам, има смисъл. Почти невъзможно е да поддържаш добра диета, когато преживяваш на ресторанти и храна за вкъщи. Би трябвало да знам. Единственият избор е салата, което е начинът ми да остана слаба, но мъж, който изглежда като Нико, се нуждае от прием на много повече калории, отколкото може да осигури салатата.

— Все още ли се биеш? — Дори не помислям, преди думите да излязат от устата ми. Може би не му харесва да говори за битките. Спомням си, че във вестниците пишеше, че се е пенсионирал след случилото се, но определено беше по-млад от нормалната възраст за пенсиониране на бойците.

Нико ми казва, че вечерята е готова и изважда цялото меню от салата, зеленчуци и основното ястие. Забелязвам, че не отговори на въпроса ми и не съм сигурна дали е умишлено или просто моментът е такъв.

Оставаме на масата дълго след като сме приключили с храненето. Дразня го за това какъв е домошар, а той ме дразни за това колко съм зависима от храната за вкъщи. Смее се, когато му казвам, че си говоря на малко име с поне петима разносвачи. Разговорът ни тече естествено и времето минава бързо. Твърде бързо. Накрая се преместваме на дивана и разговорът ни се прехвърля на това как се е захванал с ММА. Нико ми казва, че е най-малкият от четири момчета и бил отгледан от самотна майка, която работела на две места.

— Доста ми сритваха задника. Майка ми работеше нощем, а братята ми много си падаха по борбата.

Засмивам се на представата, че на Нико може да му сритат задника.

— На теб? Не ми се ще да видя как са изглеждали братята ти. Нико се засмива.

— Освен това бях едър за възрастта си. Когато бях на осем или девет, майка ми предупреждаваше братята ми, че някой ден ще стана по-голям и по-силен и ще им го върна за годините, през които са се съюзявали срещу мен. Не мисля, че са очаквали този ден да настъпи, когато бях само на дванадесет.

— Колко големи бяха братята ти, когато беше на дванадесет?

— Всичките сме с разлика от две години, така че са били на четиринадесет, шестнадесет и осемнадесет.

— На дванадесет си бил по-едър от осемнадесетгодишен?

— Не знам дали тогава бях по-едър от него. Но можех да се бия по-добре. Спомням си и деня, в който се случи. Джо, осемнадесетгодишния, се прибра у дома, а аз пиех от неговата чаша.

— Неговата чаша? Имал си е своя чаша? Нико се засмива.

— Звучи по-зле, отколкото е. Но да, имаше си своя чаша и на никой от нас не беше разрешено да пием от нея. Изваждах я, когато не си беше у дома, пълнех я с мляко и си топях бисквитките вътре.

— Нарочно?

— Да, нарочно. Харесваше ми да я ползвам, когато не си беше у дома, доставяше ми тайно задоволство. — Нико се усмихва и поклаща глава, осъзнавайки колко глупаво звучи да получаваш задоволство, защото си използвал чужда чаша. — Но един ден се прибра по-рано и ме хвана. Захванахме го, както обикновено. Счупихме масичката за кафе и малката масичка отстрани, докато се борехме. Мама побесняваше, когато чупехме мебелите. Но след като се потъркаляхме известно време, приковах задника му към пода.

Усмихвам се, наблюдавайки как Нико разказва историята си с такава обич в гласа. Никога не бях чувала някой да говори за бой с такова благоговение. За мен боят винаги бе значил омраза, насилие и грозни неща. Но, странно, когато Нико говори за братята си, той го кара да звучи като породен от обич и красота.

Нико се изправя.

— Какво ще кажеш за чаша вино?

— Разбира се, с удоволствие.

Нико ми носи чаша вино, но не и за себе си.

— Ти няма ли да си вземеш?

— Не пия, когато тренирам. — Сяда до мен на дивана, много по-близо от преди. Кракът ми по невнимание докосва неговия, когато се навеждам да си оставя питието и когато поглеждам обратно към Нико, той гледа към докосващите ни се крака. Забелязва, че го гледам и връща погледа си към моя. Хипнотизирана съм от начина, по който ме гледа в очите, а после погледът му се спуска върху устните ми за дълъг момент. Мога да позная, че връща поглед върху моя против волята си, когато красивите му зелени очи се фокусират отново върху моите. Сега зениците му са разширени и дъхът ми секва, когато виждам собственото ми желание да се отразява срещу мен.

— О! — Преглъщам с усилие. За какво говорихме? Пиене. Пиене по време на тренировки. — За битка ли тренираш?

Нещо различно преминава през лицето му при въпроса ми и не съм сигурна какво е то.

— Не съвсем. — Нико се замисля за секунда. — Но ако питаш Прийч, той може да каже нещо различно. — Той се подсмихва. Настроението се смени и не съм сигурна дали съм разочарована или облекчена.

Навеждам се напред и отново отпивам от виното си.

— Прийч?

— Той е треньорът ми.

Чакам за още, но няма повече.

— Защо Прийч ще си мисли, че тренираш за битка, ако не е така?

— Защото си мисли, че ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.

— Така ли е? — Нико е изненадан от въпроса ми. Наблюдавам го, докато размишлява, преди да ми отговори. Харесва ми това, че не просто изплюва някакъв отговор. Изглежда обмисля внимателно думите си.

— Може би. С него съм, откакто бях на петнадесет. Познава ме доста добре.

— Започнал е да те тренира, когато си бил на петнадесет?

— Не, отначало не. Когато бях на петнадесет, майка ми изгуби втората си работа, така че чичо ми ми уреди работа в спортна зала, за да мога да помагам. Прийч ме нае да чистя и да държа чувала, докато бойците тренират. Един следобед обичайния спаринг-партньор не дойде и придумах Прийч да ми позволи да го заместя. Заради тримата ми братя бях добър в блокирането на удари, така че не ми беше трудно да хващам ударите им с лапите. Занимавах се с това известно време и тогава един от най-добрите им бойци, който мислех за арогантен задник, ми нанесе кофти удар по време на спаринга и ме вбеси, затова го ударих и се захванахме. Сритах му задника и останалото е история. След това Прийч започна да ме тренира.

Следващите няколко часа преминават в разговори за работата ми и за семейството на Нико. Когато най-накрая ме откарва у дома, ранобудните хора вече са навън да тичат. Цялата нощ протече без усилие, без неудобни моменти, докато не се озоваваме пред жилищната ми сграда.

Нико паркира мотора си и ми помага да сляза, без да пуска ръката ми след това. Застава близо и гледа надолу към мен, а аз си мисля, че ще ме целуне. Но вместо това се навежда, докато не усещам дъха му на врата си. Цялото ми тяло отговаря и съвсем леко се привеждам към него, но е достатъчно, че тялото ми да се допре до стегнатите му гърди.

Устата му е толкова близо до ухото ми, че изпраща тръпки надолу по гръбнака ми. Толкова силно искам да ме целуне, но не искам да го искам. Думите му са шепот в ухото ми, когато проговаря.

— Бих искал да те видя отново. Уведоми ме, когато „не съвсем“ се превърне в „твърдо не“.

Тялото ми гори от близостта до него. Разочарована съм, че не ме целува, но в същото време и съм облекчена. Прав е да ми напомни за Уилям. Нико пуска ръката, която все още държи, и му се усмихвам, преди да се обърна и да си тръгна. Отдалечавам се на няколко крачки от него и се обръщам.

— Защо ме взе с мотор, когато имаш джип в гаража?

Нико поглежда смутено надолу и после виждам наперената крива усмивка, която някак си ме размеква.

— Исках да усетя ръцете ти здраво увити около мен.

Правилен. Мамка му. Отговор. Бе спазил думата си и цяла вечер бе идеален джентълмен. Усмихвам му се и понечвам да се обърна и да си тръгна, но краката ми ме понасят в обратната посока. Изглежда имат свое мнение. Имам нужда да го почувствам още веднъж. Втурвам се през четирите стъпки, които ме делят от него. Нико не помръдва, остава неподвижен и ме гледа внимателно. Чакайки. Протягам се и притискам устни плътно към неговите и електричеството, което заплашва тялото ми цяла вечер, ме удря с пълна мощност. Искри. Разтапяне. Разтърсване. Надвива ме. Моментално се разтапяме един срещу друг. Нико обвива ръце около кръста ми, телата ни се притискат плътно едно срещу друго, никой от двамата изглежда не може да се приближи достатъчно до другия. Ръцете му са така стегнати, че няма начин да избягам, дори и да искам. Но определено не искам.

Когато най-накрая прекъсваме целувката, и двамата сме запъхтени. Нико обляга чело на моето, а аз си поемам дъх, колкото да проговоря.

— И аз исках да усетя ръцете ти здраво увити около мен.

Нико се усмихва при думите ми и се обръща да си върви. Наистина не искам да си тръгна, но знам, че ако не го направя, много скоро няма да мога да го сторя. Качвам се по стълбите, усещайки погледа му върху задника си при всяка стъпка, а ханшът ми изнася представление като се поклаща с подновен ентусиазъм. Отварям вратата и се обръщам, за да открия, че ме наблюдава и не се срамува да ми го покаже. Затварям вратата и се облягам на нея. Какво, по дяволите, правя?