Ви Кийланд
Струва си да се бориш (5)

Глава 5

Ел

— Още ли обмисляш да си го върнеш на Кравиц? — Прийч стои от другата страна на чувала, борейки се да го задържи на място, докато редувам ритници и юмруци. Вече четири месеца не спира да ме дразни. Минаха тринадесет месеца, откакто излязох от клетката, а днес е първият ден, в който се събудих, без да съм облян в студена пот, преживявайки го отново. Не. Вместо това се събудих надървен и си представях как Ел ми се усмихва насреща, предизвиквайки ме да попитам какво я е накарало да промени мнението си и да излезе с мен. Взех студен душ. Не помогна, мамка му. Така че вместо това дойдох в залата и започнах по-рано от обикновено.

— Пак ли ще водим този разговор, Прийч? — Удрям чувала със серия бързи удари и хващам Прийч неподготвен, той прави крачка назад, за да се закрепи. Много добре знае, че имах намерение да го съборя по задник.

— Ще водим разговора, докато не си изкараш главата от задника и не влезеш обратно в проклетата клетка.

Преминавам на удари с крак. Краката ми са по-силни и знам, че имам по-голям шанс да го съборя иззад чувала със силата на краката си. Но шибаният Прийч е готов за мен и стойката му дори не трепва. Вероятно знае какво се каня да направя още преди да съм го направил. Така става, когато стоиш с един и същ треньор десет години. Влиза ти в главата и те познава по-добре, отколкото сам се познаваш. Налага се. Иначе как да отучи боеца от вредните му навици.

— Не съм готов. — Спирам и се привеждам с ръце върху коленете, за да си поема дъх. Занимавам се от почти осем часа, но Прийч не го знае. Вбесява се, когато правя нещо повече от шест часа на ден. Казва, че човешкото тяло се нуждае от почивка, ако искаш да се възстанови или някаква такава простотия. Той дойде по обичайното си време и предположи, че току-що съм дошъл.

Виждам проблясък на надежда в очите на Прийч, когато се изправям с лице към него. Знам какво си мисли, днес не съм казал „не“. Той го вижда като прогрес. Сигурен съм, че към този момент би се съгласил с всичко. Знам, че съм твърдоглав боклук и не съм се огънал от отказа си да се върна в клетката вече тринадесет месеца. Но Прийч ме познава. Все още тренирам по шест часа на ден, шест дни в седмицата. Бойците не влагат толкова време, освен ако не се подготвят за бой. Дори и тогава някои трениращи влагат по-малко.

Не излъгах Прийч, още не съм готов. Но днес се събудих и видях слънчев отблясък изпод облака, който носех със себе си през последната година. Не знам дали ще доведе до нещо, но ще бъда готов, ако стане.