Ви Кийланд
Струва си да се бориш (32)

Глава 32

Ел

Макс е развълнуван да отиде отзад, за да види Нико след мача. И Вини е поканен и двамата разиграват отново боя, раздавайки си въздушни удари един на друг, докато си проправяме път към коридора на арената. Има още мачове след този на Нико, но не искам да стоя да ги гледам, а момчетата така или иначе нямат търпение да видят идола си.

Показваме на охранителя пропуските си за бекстейджа, а той изглежда така, сякаш самият той трябва да бъде в клетката, вместо да проверява лични карти. Момчетата преливат от гордост, че имаме достъп до бекстейджа и гордо носят табелките си около вратовете. Следваме насоките, които охранителят ни дава, надолу по стълбището и през редица дълги коридори. Намираме се под сградата и има група бойци, треньори и хора от рекламата, размотаващи се наоколо. Освен това има не малко изглеждащи като групарки жени, всяка имаща по-малко дрехи от следващата. Вини изглежда разпознава всички бойци и рецитира статистиките им, докато минават. Хлапето е ходеща енциклопедия за това кой кой е в ММА боевете.

Накрая се появи и стая 153, където ни казаха, че ще бъде Нико. Вратата е открехната и силни гласове се носят от тази посока. Доближавайки се разпознах, че силният глас е на Прийч и той не просто говори силно, а крещи като луд.

— Мислех, че сме загърбили тези лайна! Каза ми, че си готов. Не си готов, мамка му. Подготвих тялото ти, но само ти знаеш какво има в този твой дебел череп…

Спряла съм пред вратата и слушам, в общи линии подслушвам, когато си спомням, че и момчетата чуват всичко.

— Вие двамата. — Ровя в чантата си и вадя банкнота от двадесет долара. — Вървете обратно горе, купете няколко претцела и гледайте следващия мач. Върнете се, когато свърши. — Макс понечва да отговори и спори, а аз му отправям убийствения поглед на голямата сестра и посочвам с пръст посоката, от която току-що дойдохме. — Веднага.

Вини сръчква брат ми:

— Хайде, човече — и двамата неохотно се обръщат да вървят. Вини е умно хлапе, бързо разбира кои битки да води и кои никога няма да спечели. Ще се справи добре в живота.

Сега, когато отпратих момчетата, вече не съм сигурна какво да направя. Прийч все още крещи и все още не съм чула Нико да каже нито дума. Част от мен чувства, че не трябва да ги прекъсва, но друга част от мен иска да влезе и да защити Нико. Знаех, че нещо не е наред, но той спечели, мамка му, не заслужава да се държат така с него. Лъвицата в мен побеждава и почуква веднъж по вратата, а после влиза в стаята, без да чака отговор.

Нико седи на пейката с глава върху ръцете, гледайки надолу. Позата му ми напомня на дете, на което се карат. Победено и разочаровано. Той не вдига поглед, когато влизам, но Прийч моментално млъква и се обръща.

— Може би ще можеш да вкараш малко разум в този дебел череп. — Прийч хвърля на земята хавлията, която държи, и излиза от стаята, тряскайки вратата като удивителен знак накрая на тирадата му.

Изчаквам няколко секунди, дълги секунди, докато действително чувам часовника на стената зад мен да тиктака, но Нико така и не ме отразява. Не е помръднал. Така че си поемам дълбоко дъх и отивам до него, спирайки пред пейката, на която седи. Бавно посягам надолу и слагам ръце на раменете му. Несигурна съм какво да кажа, но искам някак да го утеша.

Нежно плъзгам пръсти напред и назад по топлата му кожа с движение, за което се надявам да е успокоително. Раменете му лекичко се отпускат при допира ми.

— Добре ли си? — Думите ми са малко повече от шепот. Нико поклаща глава. Не.

— Физически ранен ли си? Мога ли да ти донеса нещо? Отново само поклащане на глава за „не“.

— Искаш ли да говорим за това? Още едно поклащане на главата.

Стоя там още няколко минути, мълчаливо, ръцете ми са на раменете му и главата му е все още наведена. Това е най-дългият момент, в който съм близо до него, без той да ме докосва. Точно пред мен е, но е на светлинни години разстояние. Толкова много искам да му помогна, имам нужда да го накарам да се почувства по-добре. Но той все още не ме е погледнал или проговорил. Коленича пред него, обвивам ръце около стиснатите му длани и поглеждам към лицето му. Толкова съм близо, че вече не може да ме отбягва. Килва глава леко назад и очите му се дигат към моите. Онова, което виждам да ме гледа, разбива сърцето ми на милиони малки парченца. Очите на обичайно силният ми, самоуверен мъж са пълни с непролети сълзи и той изглежда… съсипан. Изплашен. Тъжен. Лицето му е изпълнено с болка, когато поглежда към мен. Той все още не проговаря, но очите му казват всичко.

Чувам гласове откъм вратата и после се почуква, преди Вини и Макс да влязат в стаята. Обръщам се за части от секундата, за да погледна към момчетата, а когато се обръщам отново към Нико, емоцията от лицето му е изчезнала. Заменена от каменна фасада, която не съм виждала никога преди.

— Махни момчетата от тук. — Суров глас, който не очаквам да чуя, изрича командата, изненадвайки ме. Студен и дистанциран е и ме стряска да чуя такъв тон в гласа на Нико. Толкова много, че вдигам поглед към лицето му със смръщени вежди, объркана, сякаш думите, които изрече току-що са на чужд език. Но, ако намеренията му не са ясни първия път, когато проговори, няма как да ги объркам втория път. — Върви си у дома, Ел.

* * *

Отнема ми часове да заспя и когато най-накрая го правя, цяла вечер се мятам и въртя. Не мога да изкарам от главата си изражението на Нико, когато коленичих пред него. Твърде ми е познато. Скръб. Срам. Самоненавист. Този момент се връща, за да те преследва, когато най-малко го очакваш. Точно когато си помислиш, че си намерил начин да го заровиш някъде дълбоко в себе си, то подава грозната си глава и се връщаш пак в началото. Отново да преживееш болката. Съжалението. Вината. И оздравяването трябва да започне отначало.