Ви Кийланд
Струва си да се бориш (41)

Глава 41

Нико

Ел се размърдва в съня си и аз затягам захвата си. Не е помръдвала от часове, откакто заспа в обятията ми. Отпускам гръб на дивана и я поставям отгоре си, докато я държа. Ръцете ми са вдървени от това, че я държа толкова силно, но няма начин да я пусна. Никога.

Мислех, че разбирам какво е да чувстваш болка, но нямах никаква проклета представа, докато не видях лицето й. Да видя болката й накара всичко, през което съм преминал, да избледнее в сравнение. По-зле от удар в гърдите, болката е физическа и емоционална. Копнежът да ударя нещо е почти непоносим. Как може някое човешко същество да причини нещо такова на жена, още повече пък пред малко момиченце? Да принудиш дванадесетгодишно да защитава собствената си майка с цената да отнеме живота на собствения си баща. Не, не живота на баща й. Отнела е живота на чудовище, което го е заслужавало. Ще ми се да бях аз. Ще ми се да можех да го взема и аз да мина през това, а не Ел.

Изглежда толкова умиротворена докато спи. Бесен съм на себе си, че не съм бил до нея, когато се е случило. Дълбоко в себе си знам, че е ирационално да се мразя заради това, че не съм я защитил, когато още не съм я бил срещнал… но това не кара чувството да си отиде само защото здравият разум ми казва, че е невъзможно.

Когато се вцепених в клетката и се самообвинявах, този малък ангел ми протегна ръка да ми помогне, знаейки, че това само ще накара гадостите отново да излязат на повърхността. И какво направих аз, когато тя бе до мен? В общи линии й обърнах гръб. Такъв съм шибан егоист… така загрижен за себе си, че я накарах да се отдръпне. Трябва да й е струвало много да ми протегне ръка и да опита да ми помогне, имайки предвид какво трябваше да понесе тя самата. Аз съм тотален задник.