Ви Кийланд
Струва си да се бориш (18)

Глава 18

Ел

Събота сутринта се обаждам на мама, за да я проверя. Чувствам се виновна, задето не се обаждам достатъчно често, но понякога просто имам нужда да опитам да блокирам тази част от живота си. Не е нейна вината, че не мога да я отделя от миналото, което ме преследва. Не го правя нарочно, но толкова много неща са дълбоко преплетени, че е трудно да извадиш добрите сред мрежата от лоши спомени.

Четири години терапия ми помогнаха да започна отново да живея и напоследък наистина си мисля, че го правя. Вината от това, че не съжалявам, ме бе запратила на лошо място, но през повечето дни си мисля, че съм продължила напред. През повечето дни.

Двете с мама прекарваме десет минути в наваксване и после разговорът се мести към Уилям. Тя небрежно пита как е той и е изненадана, когато й казвам, че наскоро сме спрели да се виждаме. Не споменавам, че съм започнала да се виждам с някого, защото не съм в настроение за конско. Не днес. Не бих я излъгала, ако попита, но знам, че щеше да ме пита дали съм споделила с него за миналото си. По някаква причина тя изглежда си мисли, че споделянето с хората за най-ужасния ден в живота ми, действа пречистващо. Вероятно би било, но няма как да знам, след като не съм го казвала на никого извън седмичните срещи на групата ми за терапия. Разбира се, доста хора знаят. Но това са хората, които четат заглавията във вестниците. Не са го чули от устата ми.

След като затварям, прекарвам час, опитвайки се да избера какво да облека за срещата си с Нико. Външният слой дрехи е лесната част. Но искам да изглеждам секси без дрехите си. Сещам се, че никога не ме е било грижа какво обличам за Уилям. Нито дори в началото. Вероятно е трябвало, но няма смисъл сега да мисля за това. Каквато и да е причината, чувствам нужда да се харесам на Нико Хънтър. Никога не съм се чувствала така с друг мъж. Преди няколко седмици, ако някоя жена ми кажеше, че се издокарва, за да се хареса на мъжа си, сигурно щях да си помисля, че буди съжаление. Но начинът, по който ме гледа Нико, ме опиянява. Сякаш е наркотик, който отчаяно копнея да получа отново. Удоволствието му е моята награда и съм готова да направя каквото е нужно, за да я получа.

Откровена съм със себе си за това какво изпитвам, но това не ми помага да приема по-лесно реакцията си към този мъж. Разкъсана съм между това да се отдам на онова, което чувствам като толкова правилно, и да се самонакажа задето се държа като слабо малко момиченце.

Успявам да свърша няколко часа работа следобеда. Работната ми седмица винаги е шест дни, но след като Ленърд го няма, клони към седем. Половин ден днес и вероятно никаква работа утре ще направят понеделника ми брутален, но ще го мисля в понеделник.

Пристигам пред дома му навреме. Единствените два пъти, когато съм пристигала някъде навреме през последната година, включват Нико Хънтър. Дори аз не мога да го отдам на случайността. Докато се отправям към вратата, аз съм нервна и притеснена. Очакването съсипва способността ми да правя няколко неща едновременно и дори не забелязвам, че е застанал на вратата, докато вървя и ровя из чантата за ключовете си.

— Здравей, красавице. — Гласът му е тих и секси, но въпреки това ми изкарва ангелите, защото не осъзнавах, че там има някой.

Подскачам и вдигам поглед, разсипвайки съдържанието на препълнената си чанта навсякъде по цимента.

— Съжалявам, нямах намерение да те плаша. Мислех, че си ме видяла да стоя тук.

Нико се навежда да разчисти бъркотията, а аз за малко да загубя равновесие на токчетата си, когато клякам до него да събера нещата си. Усмихва ми се със секси усмивка и аз му се усмихвам в отговор. Моментално съм изгубена в усмивката му, от която ми омекват колената, докато с ъгълчето на окото си не забелязвам какво държи и осъзнавам, че това е причината за лукавото му подхилване. Противозачатъчните ми хапчета. Протяга ръка, за да ми ги подаде, но не ги пуска, когато посягам да ги взема.

— Добре е да го знам. — Усмивката на Нико преминава от подсмихване към пълно, свалящо гащи ухилване и усещам как по лицето ми се разпростира червенина. Проклятие, аз съм зряла жена, която е приела покана да остане в дома на мъж тази нощ, но въпреки това се изчервявам при гледката на противозачатъчни. Какво, по дяволите, не ми е наред?

Бързо събирам остатъка от личния си живот, който е на показ на тротоара, и съм облекчена, че махнах ароматизираните презервативи, които Реджина натика в чантата ми вчера, преди да си тръгна. С вкус на бекон. Коя жена би искала да вкуси месо, докато, знаете, вкусва месо?

Нико се изправя и не ми предлага помощ да стана. Просто го прави. След като си възвръщам равновесието, той се привежда и нежно ме целува по устните. Не повече от леко потъркване, но го усещам чак до пръстите на краката си. И стоим насред тротоара. Няма никакви хора наоколо, но все пак не е характерно за мен да проявявам чувства публично. Или поне преди беше така.

— Не си донесла чанта? — Лицето на Нико изглежда толкова разочаровано, като малко момче, на което току-що са казали, че не може да задържи кученцето, което е възнамерявало да донесе у дома.

— Донесох, просто я оставих в колата. — Нико накланя глава и присвива очи насреща ми.

— Не си сигурна, че искаш да останеш? — Мога да чуя разочарованието в гласа му.

— Ъмм. — Как да му отговоря? Разбира се, че искам да остана, но се чувствам странно да вляза в дома му с чанта за пренощуване, макар че той ме покани. Почти самонадеяно.

Нико приема колебанието ми като потвърждение, че не съм сигурна дали искам да остана. Прави крачка напред и обвива ръка около талията ми, отпускайки я малко над задника ми. Другата ръка се премества зад тила ми и той ме целува. Яростно. Езикът му търси моя, после засмуква върха му, докато се отдръпва, за да добави зъби. Зъбите му захапват долната ми устна и точно когато започвам да усещам болката от захапването, той засмуква и облизва мястото, което току-що е наранил, карайки го да се чувства повече от добре.

Усещам как ръката, която е на кръста ми, се премества надолу и ме придърпва плътно към него, докато ръцете му обхождат задника ми и обхваща почти цялата ми буза с една голяма длан. Трептящо чувство се стрелва през вените ми и усещам как чувствителната плът между краката ми се подува. Нико изръмжава и ме стисва по-силно, преди да се отдръпне малко, освобождавайки устата ми, подръпвайки устната ми със зъби.

Нямам представа къде се намирам. Сетивата ми са плътно фокусирани върху мъжа, който накара дъха ми да секне и съм запъхтяна, когато най-накрая изцяло освобождава устата ми. Дишането му е учестено, когато устата му се свежда до ухото ми и проговаря с напрегнат глас.

— Десет секунди ме делят от това да изгубя самоконтрол, скъпа. Мислиш ли, че мога да взема чантата ти и да пренесем това вътре, така че да не изнасяме представление пред целия квартал?

Нико отдръпва глава и чака отговора ми. Но все още не мога да говоря, така че кимам утвърдително и само наблюдавам как взима ключовете от ръката ми. Отново ме целува по устата, този път много по-нежно.

— Не че бих имал нещо против. Не ми дреме кой гледа, стига да ти правя това.

Принуждавам се да затворя уста, докато стоя там и го гледам как взима чантата ми от колата и се връща при мен, разочарованото му изражение сега е заменено с мегаватова усмивка, която ми напомня на бойното му име. Сваляча. Колко е подходящо името…

Вътре страстите се охлаждат, за което съм благодарна. Ако не, при скоростта, с която се развиваха нещата на улицата, щях да съм в леглото му петнадесет минути след пристигането си. Нико ме вдига и ме оставя да седна върху кухненския остров, така че да можем да си говорим, докато той готви. Наблюдавайки го как се носи из кухнята, осъзнавам колко секси може да е мъж, който знае какво прави в кухнята. Има нещо инстинктивно привлекателно в мъж, който иска да се погрижи за своята жена. Не че съм от типа жени, които ще са боси и бременни в кухнята. Но това е различно. Ролята, която той поема във връзката ни, е почти естествена и откривам, че ми харесва някой да се грижи за мен. Това е нещо, което никога преди не съм позволявала на някой друг.