Ви Кийланд
Струва си да се бориш (4)

Глава 4

Ел

Надвесена е над мен. Не мога да избягам.

Закъсняла съм повече от обикновено, когато влизам в офиса. Все още съм в мъгла и забелязвам, че се мотам, докато наваксвам с мейлите и планирам деня си. Нико „Сваляча“ Хънтър. Не ми беше известен преди мача, но това бе името му. Спомням си как го наблюдавам, докато влиза в клетката и отправя наперена усмивка към тълпата. Дамите полудяват. Не отне дълго, за да разбера какво значи името му. Спомням си трепета, докато оглеждам усмивката и това негово тяло, това невероятно тяло.

Пресата бе ангажирана със седмици след този мач. Името му може и да бе Нико „Сваляча“ Хънтър преди боя, но след това пресата го бе прекръстила на „Убиеца“.

Набирам думи в Гугъл преди изобщо да осъзная какво правя. Картините, които бяха като гравирани в мозъка ми, не са по-различни от онези, които излизат на екрана. Реферът бе отсъдил фаталния удар като чист, но това не спря пресата да превърне историята в скандал. Няколко седмици по-късно, след като пресата се прехвърли на каквито други останки имаше за глозгане, прочетох кратка история, скрита на края на вестника сред рекламите. Опонентът на Нико бе имал неизвестно и неустановено заболяване на главата и бил ходеща бомба с часовников механизъм.

Успявам да изтикам мислите за Нико в дълбините на главата си и след още две чаши кафе най-накрая успявам да свърша някаква работа. Следобед е, когато Реджина се обажда, за да ми каже, че в лобито ме чака клиент, но в календара ми няма записана среща.

Влизам в лобито, гъстата ми, пясъчно руса коса е закрепена в кок на върха на главата ми с помощта на два стратегически поставени молива. Спирам насред крачка, когато виждам Нико да става от дивана в чакалнята и да мята някакво списание обратно върху масата.

Изненадана съм от вида му, но изглежда странно познат, след като половината нощ и по-голямата част от сутринта не излезе от ума ми. Надявам най-доброто си професионално изражение и изпъвам гръб.

— Господин Хънтър, имаме ли среща днес? — Преструвам се на притеснена от това, че може да съм забравила за срещата, но няма начин да забравя каквото и да било, свързано с този мъж, след двата пъти, в които съм го виждала.

Той прави две крачки към мен, само няколко сантиметра по-близо, отколкото би било нормалното разстояние между хората. Но аз го забелязвам. По-висок е от мен с поне двадесет сантиметра, ако не и повече.

— Казвай ми Нико, моля. — Усмихва ми се и сякаш стаята става по-малка, по-топла.

Усмихвам се в отговор. Няма нужда да симулирам, усмивката е истинска. Радвам се да го видя и няма как да го скрия. Нямам представа защо. Би трябвало да съм ужасена след онова, което помня, но по някаква причина не съм. Любопитна съм за този мъж. Кимвам.

— Нико, с какво мога да ти помогна?

Усмихва се с пакостлива, крива усмивка, която ме кара да мисля, че мъжът е закачлив. Но проклета да съм, ако това не е най-сексапилното нещо, което някога съм виждала.

— Сетих се за някои неща, които мисля, че трябва да знаеш, а не споменах вчера. Имаш ли няколко минути?

Накланям глава настрани и го оглеждам. Кое е това у него, което не ме кара да побягна, въпреки че мога да усетя как сърцето ми се забързва под блузата?

— Разбира се, да отидем да разговаряме в офиса ми.

Нико се усмихва с тържествуваща усмивка и тя е заразна. Усмихвам се в отговор и дори не съм сигурна за какво точно се усмихваме. Той ме следва надолу по коридора и, когато се обръщам, го хващам да гледа задника ми. Вдига очи, точно когато улавям линията на погледа му. Нормалната реакция би била да се засрами, че са го хванали, но не и Нико. Той ми се ухилва, без да се извинява. Вместо да го намеря за грубо или дразнещо, по някаква причина откривам, че ме възбужда.

Сядам зад бюрото си, а Нико мести поглед от малкия стол от другия край на бюрото и обратно към мен.

— Имаш ли нещо против да седнем там? — Посочва с жест дивана зад него и за първи път осъзнавам, че мъж с неговите размери не би се побрал в малкия, деликатен стол, който стои пред бюрото ми.

— О, разбира се, съжалявам. — Засмивам се кратко. — Предполагам, че този стол няма да е особено удобен за някой с твоя размер?

Нико стои до дивана и чака да седна. Сядам в далечния край и очаквам той да седне в противоположния, така че да има разстояние между нас докато разговаряме. Бюрото обикновено запълва пространството при бизнес среща, но на дивана няма бюро, което да ни разделя. Нико не се занимава със социално приемливи неща. Вместо това сяда директно до мен на дивана. Не ненормално близо, така че да се докосваме, но близо, все едно сме един до друг в театъра.

Боже, горещо е в този малък офис, осъзнавам, че не трябваше да затварям вратата. Ставам и отивам до прозореца, за да го отворя. Връщам се до дивана и Нико се обръща към мен. Толкова е близо, че ми иде да се протегна и да го докосна. Той ме наблюдава и на лицето му играе малка усмивка. Ставам да взема бележник и химикал и, когато се връщам, усмивката му е по-голяма, изглежда развеселен. Сигурно осъзнава, че не ме свърта на едно място. Старая се да се преструвам, че той не ми влияе, но по някаква причина не е така.

— Та, Нико, какво искаше да ми кажеш? — Слагам химикала върху листа, готова да си водя записки с наведена глава. Решена съм да не бъда прикована отново от погледа му.

Но Нико чака мълчаливо и не говори. Накрая нямам друг избор, освен да вдигна поглед към него, за да видя защо все още не е започнал. И когато го правя, той улавя погледа ми и се усмихва. Усмихвам се в отговор, макар да съм наясно, че току-що напълно ме бе изиграл.

— Вчера забравих да те поканя на вечеря.

— Вечеря? — Моментално съм объркана.

Нико се усмихва с дяволита усмивка и имам желанието да я изтрия от лицето му с целувка. Какво, по дяволите, не ми е наред? Аз съм спокойна, уравновесена и хладнокръвна. Не съм някоя ученичка, която да си губи ума покрай готиното момче в класа.

— Да, вечеря. Храниш се, нали? — Гласът му е смесица от веселие и дразнене.

— Ъмм. — Запъвам се за няколко секунди. — Не мога.

Отговорът му е бърз, чувствам се така, сякаш присъствам на даване на показания и аз съм тази, която разпитват.

— Защо не?

— Защото няма да бъде правилно.

— Имаш ли приятел?

— Не съвсем.

— Тогава защо няма да бъде правилно? — Нико ми отправя крива усмивка и още преди да проговори знам, че ще каже нещо флиртаджийско. — Мисля, че ще бъде много правилно.

Кривата му усмивка кара и мен да се усмихна и изгубвам посоката на мислите си.

Съвсем не в мой стил.

— Сложно е. — Тези две прости думи биха прогонили повечето мъже, но очевидно не и Нико Хънтър.

— Добре, дай да чуя. Ще ти помогна да разрешиш сложността, за да не ни се пречка. — Нико се обляга на дивана, кръстосва крак връз крак, намествайки се в очакване на историята. Наистина ли?

— Ами… ти си клиент на Уилям.

— А онзи ден ти каза, че не сте двойка, нали?

— Не сме. — Честна съм, не мисля за Уилям като за мое гадже. Гаджетата предполагат връзка, повече от просто добрите приятели, които от време на време задоволяват сексуалните си нужди. Но отговорът ми не е съвсем откровен. — Имам предвид, не съвсем.

— Добре. — Той отпуска скръстените си ръце и ги подпира на коленете си, когато се навежда напред. — Тогава къде е сложността? — Гледа ме право в очите за минута, преди да продължи. — В „не съвсем“?

Изчервявам се, не съм сигурна дали осъзнава какво казвам или не.

— Да. — Задържам погледа му, когато отговарям, решена да не се огъна.

Нико ме преценява и вижда срама ми. Излъчва се от мен, макар да се старая да бъда спокойната си, уравновесена и хладнокръвна същност. Изглежда не мога да скрия от него какво чувствам, той няма да го позволи, и нямам представа защо му позволявам да ме контролира. Не мога да се спра около този мъж и това ме кара да се чувствам разголена.

— Позволи ми да те заведа на вечеря. Само вечеря. Ще бъда идеалния джентълмен. Честна скаутска. — Вдига ръка и три пръста.

Смръщвам се насреща му.

— Бил ли си изобщо скаут?

— Да. — Казва го неубедително. Хвърлям поглед към лицето му с недоверие. Знае, че мога да отгатна, че крие нещо. — Добре де, беше само да е един ден. Двамата с брат ми се забъркахме в сбиване и ни изритаха на втората сбирка. Но все пак се брои, бил съм скаут.

Усмихвам му се, развеселена от изявлението му, оценявайки искреността, с която говори.

— Защо?

— Какво защо? — Объркването на лицето му е явно.

— Защо искаш да вечеряш с мен?

Нико оглежда бавно и преценяващо тялото ми, без да се опитва да прикрие безочливостта си. Преди да проговори, ми отправя момчешка усмивка, в която има сексуална нотка.

— Освен очевидното, че си великолепна?

Изчервявам се, но се принуждавам да остана мълчалива. Добрият преговарящ знае кога да замълчи и да остави опонента му да се опитва да запълни тишината.

— Ти си умна и самоуверена и хората около теб изглежда те обичат. — Той спира и ме наблюдава, мога да преценя, че решава дали да продължи. — И когато погледна в очите ти, виждам малка искра…

Той спира за секунда. Поглеждам към него, но все още не продумвам.

— И през последните двадесет и четири часа единственото, за което можех да мисля, бе как да превърна искрата в пламък.

Леле. Мале. Взирам се в него продължително. Умът ми се върти, но вече бях наясно с решението си, още преди да проговори. Изправям се, мълчаливо слагайки край на разговора ни. Нико става и се присъединява към мен. Чакайки търпеливо за отговора ми.

— Добре.

Той се усмихва, а аз съм уловена от момчешкия му чар.

— Добре?

Мисля, че всъщност го изненадах.

Усмихвам се в отговор и повдигам вежда, предизвиквайки го да възрази срещу отговора ми.

— Петък, 7 часа вечерта. Дай ми адреса си. Ще те взема.

— Едва ли ще съм приключила в 7 часа вечерта. Защо не ме вземеш от тук?

И просто така си направих планове за вечеря с Нико „Сваляча“ Хънтър.