Ви Кийланд
Струва си да се бориш (11)

Глава 11

Ел

Докато карам към ресторанта за срещата ми с Уилям, съжалявам, че се съгласих да вечеряме толкова скоро. Два дни не бяха достатъчно, за да подредя нещата в главата ми. Сега съм по-объркана, отколкото бях преди няколко дни. Направих си въображаем списък с причини защо трябва да бъда с Уилям. Той е мечтата на всяка майка, висок, красив, възпитан, умен, образован и мил. Дори се опитах да направя същия списък с причини защо не трябва да бъда с Уилям, но след часове на опити да измисля нещо, тази страна от листа е все още празна. Отначало си помислих, че Нико замъглява преценката ми за Уилям, но после осъзнах, че съм на същото място с Уилям много преди Нико Хънтър да прекрачи прага на офиса ми. Може би просто трябва да вложа повече усилия в онова, което имаме с Уилям.

Както винаги, когато влизам, Уилям е на същата маса, на която винаги сядаме. Изненадан е да ме види навреме. Усмихвам му се, но влагам повече усилие от обикновено. Може би няма да е толкова трудно. Изражението на лицето му ми казва, че и той се радва да ме види. Казва ми, че съм красива, докато ме целува по бузата, и ми дава топла, бърза прегръдка. Той е добър мъж, знам, че някой ден от него ще стане добър съпруг и баща.

Поръчваме питиетата си и Уилям хваща ръката ми върху масата. Това е малко необичайно за него. Публичните прояви на чувства не са нещо, което той предпочита, с което никога не съм имала проблем. Палецът му нежно гали опакото на ръката ми. Гледам там, където ръцете ни са свързани, и наблюдавам как палецът му милва ръката ми. Чувството е… Какво е чувството? Приятно. Комфортно. Онова, което не прави, е да кара сърцето ми да ускори ритъм. И със сигурност не кара косъмчетата по врата ми да настръхнат.

Телефонът ми вибрира и се извинявам, за да го погледна. Лъжа, че чакам обаждане от Реджина. Но печеля време. Чакам знак за правилното решение в последната минута от самопоставения ми краен срок.

Не мога да спра да мисля за теб.

Нико. Пулсът ми се ускорява и усещам, че дланите ми започват да се потят. Най-накрая осъзнавам, че всичките списъци, които съм си направила, не са ми помогнали да реша, защото са били за Уилям, а проблемът не е той. Аз съм. Не чувствам към него онова, което би трябвало да чувствам, без значение колко се опитвам.

Оставям телефона си настрана и не отговарям на съобщението. Уилям се протяга към ръката ми и аз я отдръпвам. Принуждавам погледа си да се вдигне от масата към Уилям. Той вижда мислите по лицето ми. Добър адвокат е, знае как да разчита хората, особено мен. Най-накрая спирам да отлагам и взимам решение. Дори и Нико да не е човекът за мен, Уилям също не е и не съм честна към него.

Двадесет минути по-късно съм обратно в колата. Разбира се, Уилям беше перфектният джентълмен, когато му казах, че вече не мога да се виждам с него. Не съм сигурна дали просто не го разстрои или е добър в прикриването на емоциите си. Така или иначе, моите са на показ тази вечер. За пръв път от години ще се оставя открита. Изплашена съм, но в същото време съм и развълнувана.

В колата ми, изваждам телефона, за да отговоря на Нико, но го оставям и решавам да проявя доверие. Ресторантът е само на десет минути от дома на Нико. Шофирам, а главата ми е като в облак, мислейки какво ще кажа, когато пристигна там. Не може да спре да мисли за мен. Не мога да спра да мисля за него. Не съм сигурна къде ще ме доведе това, но може би наистина мога да опитам. За първи път дори имам желание да опитам.

Щастлива и развълнувана съм през целия път до дома му. Но когато пристигам, изведнъж съм нервна. Мисля да остана в колата си няколко минути и да се стегна, но знам, че само отлагам и ако си дам време да премисля, вероятно ще си тръгна. Ще действам. Отивам бързо до вратата, натискам звънеца и чакам. Минават дълги минути и тъкмо се каня да се обърна и да се измъкна, когато вратата се отваря.

— Ключът ли си забрави? — Нико закопчава панталона си, докато говори, и не вдига поглед веднага. Косата му е мокра и няма риза, нито обувки. Мълча и не помръдвам. Краката ми са залепнали за земята, докато оглеждам за пръв път голите му гърди.

— Ел? — Нико вдига поглед и открива, че аз стоя там, вместо който и да е очаквал. Отварям уста да проговоря, но глас зад мен ме изненадва. Женски глас.

— Здрасти. — Обръщам се. Красива е. Жената, стояща зад мен, се усмихва и е красива. Гърдите ми се стягат и усещам огромна буца в гърлото си. После се обръща към Нико. — Просто ще стоиш там или ще бъдеш джентълмен и ще поемеш пакетите, за да не изтърва някой?

Нико взима торбите и жената се обръща към мен.

— Понякога трябва да халосаш този по главата, за да се съвземе. — Тя се усмихва и накланя глава, оглеждайки ме. — Аз съм Лили.

Повдига ми се. Не помислих, че Нико може да има компания, когато реших да се отбия неочаквано. Усмихвам се извинително на жената, която все още ми се усмихва. Странно, но не изглежда притеснена от това, че някаква жена стои на прага му, когато идва с пълни с покупки ръце.

Усещайки се сякаш са ми изкарали въздуха, отговарям възможно най-силно, но въпреки това излиза като едва доловим шепот.

— Съжалявам. Трябваше първо да се обадя. — Поглеждам към Нико, после към Лили и бързо се обръщам да си вървя. Засрамена съм и искам да изтичам вкъщи и да повърна без публика.

Преди да направя и крачка, Нико ме хваща за ръката.

— Ел, чакай. Не си тръгвай. — Той изглежда объркан. Искам да се смаля и да пропълзя в някоя дупка.

— Ел? — Жената пита и сигурно я гледам толкова объркано, колкото Нико гледа мен.

Поглеждам обратно към Нико, към хватката му върху ръката ми и обратно към лицето му.

— Наистина, всичко е наред. Трябваше да се обадя. Съжалявам, че се натрапих. — Поглеждам извинително към Лили, а после обратно към Нико.

Нещо преминава през лицето на Нико. Изражение на разбиране и ми се усмихва. Има блясък в очите му и изглежда развеселен. Изведнъж срамът ми се превръща в гняв от това, че не е пуснал ръката ми и намира неудобството ми за забавно.

— Ел. — Нико изчаква да погледна към него и има цялото ми внимание, преди да продължи. — Това е снаха ми Лили. Тя просто носи нещо. — Обръща се към Лили. — Чао, Лили.

— Мога да остана за малко. — Лили предлага и мога да чуя усмивката в думите й, макар че не се обръщам да я погледна.

Нико не сваля поглед от мен, докато й говори.

— Чао, Лили.

Лили се подсмихва и се обръща да си върви. Прави няколко крачки, но после се обръща да каже нещо.

— Тръгвам. Но по-добре я доведи на вечерята другия месец. Нико поклаща глава и ми се усмихва, докато пристъпва вътре.

— Влез.

Минаваме през тъмната зала и се качваме в асансьора, който отвежда до апартамента му. Нико се протяга да спусне решетката, а аз гледам как се движат мускулите по гърба му, когато се протяга нависоко. Всеки сантиметър по гърба му е ясно изразен и две големи татуировки покриват всяка от лопатките му.

След като решетката стига до пода, Нико се обръща и ме хваща как гледам гърба му. Има жега в очите му, начинът, по който ме гледа, кара дъха ми да секне. Прави крачка към мен и спира, но не се обръща с лице към асансьора. Прави втора крачка, почти напълно скъсявайки дистанцията помежду ни. Инстинктът ми подсказва да отстъпя назад, да запазя личното си пространство, но не го правя. Оставам на място и го гледам. Сърцето ми бие толкова силно, че съм сигурна, че може да го чуе.

Нико бавно навежда глава и я заравя до врата ми. Ръцете ми са от двете му страни, не ме докосва, но е в пространството ми. Вдишва дълбоко и знам, че поема аромата ми. Има нещо невероятно еротично в това как поема дълбоко въздух, сякаш има нужда да ме усети с всичките си сетива. Когато проговаря, гласът му е гърлен и нисък, горещият му дъх се разлива по врата ми и изпраща тръпки по гръбнака ми, чак до върховете на пръстите ми.

— Тук си.

Вдигам поглед към него.

— Тук съм. — Гласът ми е мек, но от самодоволната усмивка на лицето му мога да кажа, че ме е чул съвсем добре.

— Тогава това значи ли, че „не съвсем“ вече е „не“? — Сега лицето му е сериозно.

— Попитай ме отново. — Ухилвам се към красивото лице, което се извисява над мен, нахлувайки в личното ми пространство.

— Срещаш ли се с някого?

— Не. — Отговорът ми е уверен.

— Да. Срещаш се. Объркана съм.

— Така ли?

— Не деля, Ел.

— О! — Олеле.

Пулсът ми препуска, когато той бавно накланя глава и съвсем леко прокарва устни по моите. Нежността на докосването му ме кара да поискам да го дръпна към себе си и да впия устни в неговите, така че да съм сигурна, че наистина се е случило. Но не го правя. Твърде очарована съм от този мъж и искам да видя какво ще направи след това.

Нико леко отдръпва глава, но не отстъпва от личното ми пространство.

— Ще опитаме отново. — Търси очите ми, преди да продължи. — Срещаш ли се с някого, Ел?

— Да?

Нико се ухилва.

— Не звучиш много убедена в отговора си, скъпа.

— Ще ме целунеш ли отново, ако го направя както трябва? Отговорът ми го развеселява и той отпуска глава, смеейки се.

— Адвокатка. За всичко ли преговаряш? Спирам и се замислям, преди да отговоря.

— Да.

Нико се усмихва на откровения ми отговор. Очите му се затварят и обляга чело на моето.

— Боже, ухаеш толкова хубаво.

* * *

Никога не съм виждала подобно тяло толкова отблизо. Просто не изглежда реално. И двете му ръце са покрити с татуировки, сякаш е облякъл цветни ръкави, само дето няма блуза на себе си. Те се преплитат и обвиват изпъкналите му бицепси и имам желанието да проследя пътя от първата до последната точка мастило с езика си. Реакцията на тялото ми към него не прилича на нищо, което някога съм изпитвала. Не съм свикнала с такива чувства, изглежда идват отникъде и са неконтролируеми.

Едната страна от устните на Нико се извиват леко, сякаш е развеселен от зяпането ми. Подава ми чаша вино, без да пита дали имам нужда от такава, а аз я взимам, защото имам нужда да успокои нервите ми. Тук съм, зазяпана в този огромен мъж, и изведнъж съм останала без думи.

Виното не може да се влее достатъчно бързо в кръвоносната ми система.

Половината чаша е изчезнала на една дълга, не съвсем дамска глътка.

— Жадна ли си? — Вдигам поглед и откривам искра на веселие в очите на Нико, примесена с още нещо. Мисля, че знае, че се опитвам да се успокоя, и се размърдвам на мястото си, докато той стои и изглежда напълно незасегнат.

Игнорирам въпроса му и оставям чашата си на масата до мен. Тренирана съм да направлявам разговора. Мога да си възвърна контрола тук, такава ми е работата. Изтиквам от ума си мислите за това как искам да оближа голото му тяло и принуждавам погледа си да остане върху суровото му лице.

— Разкажи ми нещо за себе си, Нико Хънтър. Какво обичаш да правиш, когато не тренираш?

Той повдига вежда многозначително и изглежда още по-развеселен. Усещам как лицето ми почервенява само от простия му жест. Вместо да прочисти главата ми, сега ме кара да мисля какво обича да прави. И изпитвам нужда да си повея, когато образите как ми прави тези неща нахлуват в ума ми.

Нико се разсмива и прави няколко крачки, за да скъси дистанцията помежду ни, намествайки се до мен на дивана. Отмества кичур коса от лицето ми, избутвайки го нежно зад ухото ми. В очите му има дяволит блясък, защото знае какво ми причинява. Плъзва една голяма ръка зад врата ми, лесно обхващайки го с длан, а палецът, който остава във вдлъбнатината на врата ми отпред, започва да се движи в малки кръгове.

Без да се замисля, вдигам ръце и докосвам голите му гърди, а очите ми се затварят при усещането на твърдите му, топли гърди под пръстите ми. Чувствам ритъма на дишането му, докато гърдите му бързо се надигат и спускат, и дори не осъзнавам, че ръцете ми са започнали бавно да се движат, опипвайки опънатите твърди мускули от гърдите до мястото малко над пъпа му. Няма нито грам мазнина никъде по този мъж и имам желанието да впия нокти и да го бележа. Съвсем нехарактерно е за мен, чувството идва отнякъде дълбоко в мен. Място, до което съм спряла достъп преди много време.

Нико поставя пръст под брадичката ми и ме принуждава да вдигна поглед към неговия. Коленете ми са като желе и устата ми е разтворена, когато поглеждам в красивите му, зелени очи. Виждам отражение на моето желание и трябва да стисна бедра, за да спра трепета между краката си, но не мога да помръдна. Никой досега не ме е поглеждал като него. Усещам безмълвен тътен в корема си и знам, че току-що нещо в мен се промени завинаги. Никога повече няма да мога да се върна към удобното и приятното, след като веднъж съм почувствала онова, което гори помежду ни. Плаши ме до смърт и в същото време ме привлича.

Наблюдавам как Нико затваря очи и ги отваря отново няколко секунди по-късно. Мога да видя, че се е успокоил, а аз се чувствам слаба, защото не мога да направя същото. Но не ми пука.

— Яла ли си?

Клатя глава отрицателно. Отидох в ресторанта, но така и не стигнах до вечерята.

— Хайде, ще те изведа да вземем нещо за хапване. — Макар че така и не отпуска захвата си върху мен. Гледа ме още няколко секунди и после ми се усмихва. — Какво има в теб, Ел?

Въпрос е, но лицето му ми казва, че всъщност не очаква отговор.