Ви Кийланд
Струва си да се бориш (10)

Глава 10

Ел

Събирането ни за вечеря веднъж в месеца в дома на брат ми винаги е хаотично. Има търкалящи се по земята тела, мебелите са преобърнати с главата надолу и телевизорът гърми, но никой не го гледа. Докато растяхме, майка ми винаги казваше, че се надява да имаме пълна с момчета къща, за да ни се връща за всичко, през което сме я накарали да мине. Оглеждам седемте малки момчета, които тримата ми братя са създали, и се усмихвам, мислейки си, че желанието на майка ми се е сбъднало.

— Искаш ли бира? — Пита ме Джо, най-големият ми брат, докато пропъжда с ръка пушека от лицето си, стоейки пред барбекюто. Всички ние сто пъти му казахме да намали температурата на грила, за да не се вдигне облак дим, който да се превърне в опожарен грил, но той никога не слуша, мамка му.

— Нико не пие, когато тренира. — Прийч се приближава зад мен и плясва раменете ми, докато говори.

Веждите на Джо се стрелват нагоре.

— Защо не ми каза, че най-накрая си решил да се върнеш в клетката? Крайно време е да спреш да се самосъжаляваш и да се захванеш отново за работа.

— Не съм решил да се върна в клетката. — Стрелвам Прийч с гаден поглед и той ми се ухилва. Знае, че току-що е отприщил поне едночасови лекции от братята ми и не съжалява ни най-малко.

— О! Все още ли тренираш шест дни в седмицата? — Джо обръща бургерите, докато говори, и виждам как пламъците стават по-високи.

— Мда.

— Е, тогава си свърши работата или ставай от гърнето, братле. — Лили, жената на Джо, минава и му извиква да намали пламъците, а той неохотно изпълнява.

— Не е толкова лесно, Джо, и ти го знаеш.

— Разбира се, че е, дрисльо. Отваряш вратата на клетката и влизаш вътре. После смазваш от бой идиота, който стои в другия край на ринга.

— О, това ли е всичко? Защо не каза по-рано? — Сарказмът се излива от гласа ми.

Отпивам голяма глътка от бутилката си с вода и се взирам в брат ми.

— Може би трябва да ти сритам задника за загрявка. — Джо почти звучи така, сякаш наистина вярва, че може да го направи.

Ухилвам се на Лили, която минава зад Джо, и му подава чиния за бургерите ни, които той почни унищожи. Тя завърта очи при заплахата на съпруга си.

— Мисля, че този кораб отплава преди много време, скъпи. Джо се обръща към жена си.

— Мислиш ли, че вече не мога да победя този хубостник? Лили потупва снизходително мъжа си по гърдите.

— Разбира се, че можеш, миличък. — Лили обръща вниманието си към мен. — Нико, на работа има някой, с когото искам да се запознаеш. Какво ще кажеш да дойдеш на барбекю следващия уикенд, а аз ще я поканя? — Лили поглежда надолу към чинията, когато Джо приключва с пълненето й с овъглени бургери. — Като се замисля, аз ще сготвя. — Тя ми намига.

Обикновено съм отворен за срещи с жени. Дори не задавам обичайните въпроси, на които хората търсят отговор, когато предлагат да им уредят среща. Винаги съм бил човек на равните възможности, харесвам ги във всички форми и размери.

— Може ли да ти кажа по-късно, Лил? Един вид срещнах някого. Лили е изненадана от отговора ми.

— Искаш да кажеш, че се срещаш само с една? — Тя подчертава думите „само с една“, сякаш концепцията ми е непозната.

— Все още не.

— Ами какво те спира?

— Тя.

— Защо просто не ползваш обичайния си завладяващ чар, както правиш винаги? — Лили само наполовина се шегува с коментара си.

— Защото тази трябва да я спечелиш.

Лили поклаща глава и мърмори нещо, което не мога да чуя, докато се отдалечава, смеейки се.

— Мамка му, братле, прецакан си. Онези, които трябва да спечелиш, те притежават.

* * *

Прийч отново повдига на масата темата за боя с Кравиц и отнасям още половин час лекции и подигравки от братята си. За първи път от много време сериозно обмислям да се върна в клетката. Но Прийч ме вбесява, обръщайки братята ми на своя страна, затова не му го казвам. Ще го оставя да страда още малко.