Ви Кийланд
Струва си да се бориш (17)

Глава 17

Ел

Да чуя гласа му по телефона ме кара да се усмихвам. Казвам на Нико добрите новини и предлагам да мина да му оставя документите за мнение на път за срещата ми в три часа. Той обещава нездравословна храна за вкъщи в замяна на времето ми. Неговата и моята версия за нездравословно значително се различават, но така или иначе съм нетърпелива да го видя отново.

Трафикът е доста по-слаб от обикновено и пристигам рано в залата на Нико. Рано. Никога никъде не отивам рано, дори и да няма коли на пътя, обикновено закъснявам. Мъжът на вратата ме оглежда подозрително, когато влизам, вероятно си мисли, че съм влязла в грешната сграда. Червеният костюм, който съм облякла, е един от любимите ми. Стеснява се в талията и подчертава извивките ми на точните места. Но определено съм прекалено издокарана за спортна зала.

— Имам чувството, че си на грешното място, но се радвам, че влезе, защото си мисля, че се влюбих. — Репликата му може и да е съвсем сбъркана, но усмивката му е дружелюбна, затова му отвръщам с невинна усмивка.

Нико удря мъжа през тила, но мога да позная, че не иска наистина да го нарани.

— Имаш едно предупреждение, Сал. Запази коментарите и очите си за себе си или няма да оцелееш следващия път, когато сритам задника ти на ринга.

Нико заобикаля рецепцията, обвива ръка около кръста ми и ме придърпва закрилнически към себе си, преди да ме целуне сладко по устните.

Сал се ухилва, докато разтърква тила си, и мърмори нещо за това как Нико обира целия късмет.

С ръка на кръста ми, Нико ме повежда през залата. Не съм сигурна дали жените просто не идват често на това място или това, че ме виждат с Нико, шокира хората, но забелязвам как всички спират каквото там правят, докато вървим към офиса в задната част на залата.

Един мъж седи зад бюрото и пише на клавиатурата с един пръст. „Кълве“ би било по-подходящо определение. Той вдига поглед и се обляга на стола, на лицето му играе усмивка.

— Прийч, това е Ел.

— Здрасти, Ел. Много съм слушал за теб. — Мъжът става и ми подава ръка, с топла усмивка на лицето. Моментално го харесвам, но не съм сигурна защо, просто е така.

Поглеждам от Прийч към Нико, повдигайки въпросително вежда, мълчаливо питайки го какво ли може да е чувал за мен този мъж.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. — Прийч го казва, докато все още държи ръката ми в своята, продължавайки ръкостискането повече от нормалното.

— Вече може да й пуснеш ръката, Прийч. — Нико се опитва да звучи заплашително, но е очевидно, че двамата мъже се уважават един друг, а закачките са нещо, с което и двамата са свикнали.

Нико казва на Прийч, че съм успяла да го измъкна от договора и Прийч изглежда впечатлен. На път към вратата, Прийч плясва Нико по гърба.

— Умна и красива. Тогава какво, по дяволите, прави със смотаняк като теб?

Нико се засмива на коментара и затваря вратата зад него. Гледам как заключва вратата, преди да се обърне към мен с дяволита усмивка на лице.

Без да проговори, той поставя ръце на кръста ми и ме вдига с лекота, поставяйки ме върху бюрото. Погледът в очите му ме кара цялата да потреперя. Обвива едната си голяма ръка около тила ми, задържайки главата ми там, където я иска. Чакам, докато той се привежда и покрива устата ми със своята. Това не е целувка за „здрасти“. Това е целувка, която ме кара да се чувствам така, сякаш иска да ме маркира. Сякаш има нужда да ми покаже, че няма да има никой друг след него.

Без да ми пука, че нося пола, обвивам крака около кръста му, когато се привежда още повече към мен. Тънката материя на дантелените ми бикини не помага много за притъпяването на усещането от твърдостта му, притискаща се в най-чувствителното ми място. Другата му ръка се пресяга към задника ми и ме придърпва към него. Твърд. Вече притисната към него, допълнителният натиск действа като спусък и изпраща заряд от електричество между краката ми, където вече съм готова. Най-малкото триене може да ми помогне да намеря освобождението, от което толкова отчаяно се нуждая, откакто срещнах този мъж.

Гризвам долната му устна, когато възнамерява да отдръпне устата си от мен. Нико простенва и отговаря като стисва голямо количество плът от задника ми, който вече държи здраво. Съвсем леко е болезнено, но спада към другата графа. Онази, където опипването и обарването са еротични и изстрелва нуждата ми към нови нива.

Почукване на вратата ме връща рязко обратно в реалността. По пътя си надолу, се виждам подпряна на ръба на бюро, в костюм, с разтворени крака и пъхтейки като диво животно. Да ме залеят с кофа студена вода би оказало по-малък ефект върху либидото ми. Който и да се намира от другата страна на вратата, не схваща намека, когато никой не му отговаря, което само подхранва любопитството му и думкането става болезнено силно.

— Ще убия който и да е от другата страна на тази врата. — Нико обляга чело на моето и това помага на първоначалния ми срам, знаейки че е повлиян колкото мен.

Целува ме още веднъж по устните.

— Не мърдай и на сантиметър. — Нещо в тона на гласа му звучи като заповед и за пръв път искам да слушам, вместо да предизвикам авторитета, който говори.

Нико отива до вратата и я открехва. Все още седя на ръба на бюрото. Изненадвам дори самата себе си като не съм скочила, за да възвърна хладнокръвието си.

— Прийч ми каза да не чукам, но трябва да взема малката си сестра след час и не исках да ми свърши времето. — Гласът на младо момче ме изнервя, докато седя напълно разрошена, с пола, вдигната до задника ми, само на няколко крачки от вратата. Скачам и обезумяло започвам да се вкарвам в ред. Нико ме забелязва с ъгълчето на окото си и виждам как челюстта му се стяга.

— Ще тичаш още километър и половина, задето не слушаш Прийч. Отивай да направиш десет на пътечката и, ако съм приключил тук, ще видим колко време е останало.

Чувам как хлапето мрънка, но секунди по-късно стъпките му ми казват, че го е послушал.

Нико затваря вратата и връща вниманието си обратно на мен. Вече съм оправила дрехите си и не седя на бюрото.

— Не трябваше да мърдаш.

— Имаше малко момче на метър и половина разстояние, а бельото ми беше на показ. — Скръствам ръце, показвайки му, че не може да очаква това да е нещо повече от еднократна случка. Послушанието обикновено не е най-силната ми страна.

Той клати глава, но тя остава наведена и не мога да видя лицето му, за да прочета чувствата му. Отстоявайки позицията си, не помръдвам от мястото си, когато той тръгва към мен, напълно завладявайки личното ми пространство. Поглежда надолу към мен, очите му все още са притворени след схватката ни и преглъщам, откривайки, че устата ми изведнъж е пресъхнала заради начина, по който ме гледа.

— Събота вечер. Ще ти приготвя вечеря. — Поглежда ме, за да прецени реакцията ми. — Носи си чанта, защото следващия път няма да те пусна.

Спадащото подуване между краката ми бързо се завръща.

— Добре. — Гласът ми секва, когато отговарям шепнешком.

Нико повдига брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна в очите.

— Добре? — Макар да ми каза какво щях да правя този уикенд, той все пак иска потвърждение.

Погледът ми не трепва, когато отговарям. Принудих гласа си да прозвучи по-силно.

— Добре.

Нико се усмихва така, сякаш съм му дала награда, която наистина желае, а това е заразно. Отразявайки ентусиазма му, не мога да не му се усмихна в отговор. Той поема ръката ми и грабва чантата ми и още една торба, която ми е добре позната. Храна за вкъщи.

Ръката му се протяга към вратата и спира.

— Не можем да ядем тук или не мога да обещая, че ще се контролирам. Изглеждаш толкова дяволски секси в този костюм и ароматът ти ме кара да губя контрол.

* * *

Обядваме в малка столова до залата и превеждам Нико през основните точки от прекратяването на договора, който му нося. Отказва се от мултимилионно възнаграждение и трябва да върне значително количество пари, които вече са му били предварително изплатени. Ако изобщо го тревожи, той върши добра работа като не позволява да му проличи.