Ви Кийланд
Струва си да се бориш (7)

Глава 7

Ел

Ставам в пет часа всяка сутрин. Е, всяка сутрин, освен днес. Успах се, тялото ми е купчина насъбрано раздразнение. Удържах на думата си цяла нощ. Макар че единственото, което исках да направя, бе да я вдигна, да я отнеса в спалнята си и да я обладая, за да я бележа като своя. После тя ме целуна. Знам, че след тази целувка можех да стигна и по-далеч. Но не искам една нощ с Ел. Искам повече. Нямам представа защо, но е така. Много повече, мамка му.

По времето, когато се прибрах у дома снощи, вече се бях овладял. Вразумявах ерекцията си, докато не се съгласи с мен. Кой да знае, че можеш да вразумиш шибана ерекция. Предполагам, че никога не бях опитвал. Просто разрешавах проблема, правех онова, което искаше от мен.

Но после влязох в апартамента си и усетих аромата й. И цялото вразумяване излетя през прозореца. Не можех да спя със стоманен прът в панталона, така че си взех студен душ. Не помогна. Бях напълно буден и надървен. Въртях се и се мятах, а в главата ми бе образа на Ел, която ми се усмихва. Дразнейки ме, че съм такъв мухльо.

Непрестанното дрънчене на звънеца долу ми напомня колко съм закъснял. Почти шест часа е. Викам асансьора нагоре, вдигам решетката и откривам стоящия там Вини. Кълна се, че хлапето е пораснало през нощта. На тринадесет той е само с няколко сантиметра под 1,80 м. Хлапето скоро ще бъде природна стихия.

— Какво, по дяволите? — Устатото хлапе има стоманени топки, за да ме гледа и да говори по този начин. Напомня ми на мен на тази възраст и се принуждавам да прикрия усмивката си. Не мога да му позволя да си мисли, че е добре да показва неуважение.

— Езикът. — Казвам строго.

Той завърта очи и отново изглежда като тийнейджър.

— Какво, да не си ми майка?

Ако бях майка му, все още щях да съм надрусана от предната вечер. Надрусана от каквото там е донесъл днешният загубеняк. Различен загубеняк всеки ден, но историята винаги е една и съща. Чука се с него, за да се надруса за осем часа. Може да й даде и белина, с която да си натъпче вените. Последният път, когато я видях, беше толкова отчаяна, че може би щеше да бъде по-добре, ако някой наистина й дадеше белина. Да я избави от мъките. Хлапето може и да е по-добре така в дългосрочен план.

— Не, не съм майка ти. Но мога да ти сритам задника само с една ръка, затова ми покажи малко уважение, малък боклук.

— Значи ти можеш да ругаеш, а аз не мога?

— Аз съм възрастен.

— Лицемер.

Потърквам лицето си с ръце, губейки търпението си заради липсата на сън.

— Слизай долу и направи осем километра на пътечката. Ако е останало някакво време преди училище, ще тренираме, устатко.

Вини простенва, но бързо тръгва обратно към асансьора. Когато започнах да тренирам с Прийч, исках единствено да се науча на движенията. Аз също мразех кардиото, то беше наказание за хлапе, което се намира в помещение с добър треньор.

Възползвам се от времето, приготвяйки си протеиновия шейк и правя един за Вини, преди да се отправя надолу към залата. Знам, че вероятно няма никаква храна у тях. Някои от тези хлапета ходят на училище, само защото знаят, че там могат да получат безплатна храна.

Вини е вир-вода, докато тича с пълна сила върху пътечката. Ухилвам се, когато го подминавам. И аз щях да направя същото. Колкото по-бързо свършиш с кардиото, толкова по-бързо може да се захванеш с боя.

— Прийч казва, че може да се биеш с Кравиц. — Вини замахва с бърз ляв, а аз се навеждам и с лекота му подсичам краката, докато той се опитва да си оправи равновесието след удара.

— Оставяш се открит. Приведи се. Нагласи си краката. — Протягам ръка и издърпвам Вини обратно на крака.

— А вярно ли е? Връщаш ли се обратно в клетката?

— Спри да клюкарстваш като малко момиче и ме повали. — Хлапето трябва да се фокусира. Плюс това нямам какво да му отговоря.

Вини се стрелва и прави опит да ме свали с двата крака. Хлапето определено става по-избухливо.

— Изправи се. Изпъни гърба. Отново.

Той се стрелва, аз залитам за секунда, но не падам. Някой ден, хлапе. Някой ден.

След още двадесет минути той е изцеден, а аз съм загрял за деня.

— Скачай под душа. Действай бързо. Имаш двадесет и пет минути да стигнеш до училище. Ако разбера, че си закъснял, другата седмица ще бъдат шестнадесет километра на пътечката и няма да има време за тренировка, без значение колко бързо тичаш.

Вини простенва, но хуква към душовете. Хлапето много го иска. Само се надявам да е достатъчно много, за да остане чист покрай гадостите, които го заобикалят у дома.

— Ще се видим в понеделник, Нико. — Вини притичва покрай мен с преметната на едното рамо раница. Кимвам и него го няма. Излязъл е след тридесет секунден душ.

Усмихвам се, знаейки, че ще стигне навреме на училище. Вдигам телефона и се обаждам на брат ми, за да го информирам за ученика му. Хлапето има късмет, че брат ми има особено отношение към бойците или щеше да го изключи последния път, когато завари Вини да блъска на стълбището хлапе, което бе три години по-голямо от него. Но вместо това му намери място, където да изразходва енергията от боевете, които иначе спретваше из коридорите. Мда, хлапето извади късмет, когато са назначавали учителите му.