Ви Кийланд
Струва си да се бориш (1)

Глава 1

Ел

Харесва ми да си мисля, че миналото не ме преследва като сянка в слънчев ден, която просто не мога да надбягам. Имам хубав живот. Умна съм, имам страхотна работа, дълги крака, стегнати гърди и повече от веднъж са ми казвали, че мъжът, с когото един вид излизам, е попадение и половина. Тогава защо, когато поглеждам през стаята, търсейки Уилям сред тълпата в ресторанта, част от мен се надява да ми е вързал тенекия? Коя двадесет и пет годишна иска да й вържат тенекия? Такава, която ще продължи да се носи през живота на автопилот, освен ако обстоятелствата в перфектния ми живот не претърпят промяна. Перфектното е силно надценявано. Аз съм героиня в собствената си история, минаваща през главите от живота ми сякаш са написани от въображаема личност, когато аз би трябвало да съм авторът.

Така е от доста време. Взимам отговорни решения. Животът ми е спретнат и организиран, а сърдечният ми ритъм си остава постоянен. През повечето време така ми харесва. Би трябвало да се гордея от това, което съм постигнала в живота си. Но истината е, че понякога се задушавам в механичния си живот.

Уилям улавя погледа ми и вдига ръка от масата в далечния ъгъл на ресторанта. Онази, на която почти винаги сядаме. Същото време, същото място, всяка седмица, седмица след обикновена седмица. Забелязвам, че двете момичета, седящи на бара близо до мен, оглеждат Уилям и се кикотят. Усмивките им замръзват, когато осъзнават, че той маха на мен и дори не ги забелязва. Слагам най-добрата си фалшива усмивка, докато Уилям, винаги джентълмен, се изправя, когато стигам до масата. Целува ме по бузата и обвива ръка около кръста ми с познат жест.

— Съжалявам, че малко закъснях. — Казвам отрепетираната си реплика, докато заемам мястото си.

— Няма проблем, аз самият току-що дойдох. — Уилям отговаря и знам, че е лъжа. Уилям Харпър никога не би закъснял. Сигурна съм, че е бил тук петнадесет минути по-рано и след като аз закъснях с двадесет минути, вероятно е чакал повече от половин час, но никога не би се оплакал.

— Мога ли да ви предложа питие? — Учтивата сервитьорка се усмихва на Уилям, въпреки че репликата й е насочена към мен. Ако имах собственическо чувство, откритото й флиртуване вероятно би ме вбесило. Но не съм такава. Притежанието и ревността биха били емоционална реакция, нещо, за което бях прекарала години в опити да потисна.

— Ще взема водка със сок от червена боровинка. Диетична червена боровинка, моля. — Поглеждам към Уилям и забелязвам, че чашата му вече е празна. Ухилвам се вътрешно, мислейки си колко добре познавам този мъж. Пие едно-единствено питие, водка с тоник, в продължение на половин час, после минава на вода.

— За мен само вода, благодаря. — Уилям се усмихва на сервитьорката и тя грейва заради вниманието му. Уилям Харпър е красив мъж. Трябва да си сляп, за да не го видиш. Висок, със сини очи, перфектно оформена руса коса и винаги облечен така, сякаш току-що е слязъл от корицата на списание GQ. Зъбите му за бели и перфектно равни и блестят изпод перфектната му усмивка. Произхожда от уважавано семейство и само на двадесет и седем години вече е партньор в правната фирма на баща си. Тогава защо сега, когато говори, виждам устните му да се движат, но не чувам нито дума от онова, което казва?

— Ел, добре ли си? — Уилям усеща дистанцираността ми и знам, че загрижеността в гласа му е истинска. Той наистина е страхотен мъж, попадение и половина, както казват.

— О, съжалявам. — Преструвам се, че току-що съм излязла от унеса си. — Главата ми сигурно още е заета със случая, върху който работя. — Лъжа.

Отговорът изглежда го удовлетворява.

— Какъв е случаят?

Никога не ни отнема дълго, за да прехвърлим темата на разговора върху работата. Би трябвало да се радвам, че работата ни свързва и той е някой, който разбира онова, с което се занимавам, но работата е общо взето всичко, за което говорим изобщо.

— Неправомерно прекратяване на трудов договор. — Хващам се за първия случай, който изниква в главата ми. За щастие сервитьорката донася питиетата ни и ни пита за поръчката, давайки ми повече време да измисля нещо интересно за скучния случай, за който казах на Уилям, че е обсебил мислите ми.

Сервитьорката си тръгва и по-възрастна двойка приближава масата ни.

— Ти си Бил Харпър младши, нали? Синът на Бил? — Джентълменът протяга ръка с приятелска усмивка.

— Уилям, но, да, аз съм Уилям Харпър младши. — Чувала съм го да поправя дузини хора през последните няколко години. Винаги съм се чудила защо го притеснява толкова, когато го наричат Бил или Били, че изпитва нужда да поправя хората. Искам да кажа, че когато някой използва прякор значи, че се отнася приятелски, нали? Уилям е свел учтивия маниер, с който поправя хората, до наука. Някак си не звучи грубо. Макар да се чудя защо го притеснява това обръщение, така и не съм питала.

Двамата мъже разговарят известно време и за по-малко от десет минути Уилям успя да поеме правния проблем на мъжа, а той обеща да се обади в офиса на следващия ден. Начинът, по който го постигна, не бе от типа евтини приказки на амбулантен търговец. Уилям действа плавно и професионално. Вероятно му се удава естествено, имайки предвид, че баща му, дядо му и брат му също са адвокати.

Довършваме вечерята си без повече прекъсвания, а разговорът ни е лек и естествен. Така е откакто се срещнахме през последната година в юридическия факултет. Веднага си допаднахме и бих го описала като един от най-близките ми приятели, ако не спях с него веднъж седмично през последните осемнадесет месеца.

— Взел съм под наем „Възможно прикритие“. Надявах се да дойдеш у нас след вечеря. — Типично за Уилям да наеме последния екшън филм, който най-вероятно ще възненавиди, защото съм пристрастена към екшън филмите. Уилям си пада повече по артистични филми с Уди Алън.

— Може ли да го отложим? — Виждам, че лицето на Уилям помръква леко. Това е втората седмица подред, в която прекъсвам срещата ни след вечерята… и преди секса.

— Трябва да бъда в офиса в 6 часа сутринта, за да се подготвя за даване на показания. — Симулирам разочарование в гласа си, докато още една лъжа свободно се излива измежду устните ми.

Не съм сигурна дали се връзва на оправданията ми или просто е твърде учтив, за да ги посочи. Но не ми пука. Тази вечер не съм в настроение. През последните няколко месеца сексуалния ни живот се превърна в предизвикателство за мен, макар Уилям изглежда да нямаше представа. Вината не е и негова. Оборудването му е добро и работи както трябва, ако не друго. Но напоследък имах проблем с това да стигна до щастливото си място по време на съвместните ни вечери. Може би това бе част от проблема. Ако исках щастлив край с Уилям, трябваше сама да си го предоставя. Изглежда вече не можеше сам да ме докара до там. Така че явно трябваше да се превърна в една от онези жени, които правят секс веднъж в седмицата и се налага да симулират. А тази вечер не съм в настроение да симулирам нищо друго.