Ви Кийланд
Струва си да се бориш (44)

Глава 44

Ел

— Ами тренировките ти? Там има ли зала? — От доста време се движим на север и съжалявам, че казах на Нико, че не искам да знам къде отиваме, защото сега ме е обзело любопитство. Продължавам да му задавам въпроси, опитвайки се да получа жокер за дестинацията ни, но той не поддава.

— Няма зала, но планирам да има доста кардио този уикенд.

Нико се усмихва, но държи очите си на пътя, докато кара в мрака. Няма никакви улични лампи и пътят се е свил до по една лента в двете посоки. Гледам красивия му профил, красивите линии на бузата му отвеждат до квадратна челюст. Челюст, която не е виждала бръснач от двадесет и четири часа и наболата брада го кара да изглежда още по-суров и красив, ако това изобщо е възможно.

— Зяпаш.

— Харесва ми това, което виждам.

Нико отмества очи от пътя за секунда и ми хвърля бърз поглед, а после ги връща обратно към пътя. Но за тази кратка секунда виждам зеленото на очите му и това ме кара да го пожелая. Ярките му очи осветяват неговото секси, мургаво лице. Когато връща вниманието си към пътя, той се усмихва и на бузата му се появява трапчинка, която кара коленете ми да омекнат. Не знам какво точно, но има нещо в контраста на това колко силен и мъжествен е Нико, смесвано с момчешката му усмивка с трапчинки, което ме привлича. Налага се да стисна крака, за да спра възбудата. Копнея да се пресегна и да го усетя. Започвайки от масивното му бедро и бавно следвайки топлината, която несъмнено ще ме отведе до място, което ще остави и двама ни запъхтени от нужда.

— Имаме още само пет минути път или ще отбия встрани от пътя заради начина, по който ме гледаш.

Засмивам се на коментара му, благодарна, че не може да види лицето ми, което почервенява. Никога не съм била тази, която търси физическия контакт с партньора. Обикновено му се наслаждавам и участвам активно, но никога не съм била инициатора. И въпреки това с този мъж откривам, че не мога да възпра естествената реакция на тялото си да бъда близо до него. Има си собствено мнение, що се отнася до Нико Хънтър.

* * *

Най-накрая се отклоняваме от пътя и поемаме по дълга алея, или може би е частен път, в тъмното не мога да кажа. Но караме за известно време и няма никакви къщи. Има светлина в далечината, която изглежда е в посоката, в която сме се отправили.

— Къде сме?

— Езерната къща на Прийч.

— Дори не мога да видя езерото, толкова е тъмно.

— То е зад къщата. Утре, на дневна светлина, ще си шокирана, че не си могла да го видиш, проклетото нещо е огромно.

Най-накрая спираме пред къщата и мога да видя, че светлината, която трептеше в далечината, сега е на верандата. Една от онези соларни лампи, които излъчват син отблясък и толкова светлина, колкото да видиш на не повече от метър напред. Но верандата изглежда огромна, извиваща се около цялата къща. Има дървени столове и малки масички, сложени на различни места, които едва успявам да различа в тъмното. Нико заобикаля и отваря вратата ми, за да ми помогне да сляза от джипа му.

Изкачваме няколкото стъпала до верандата и Нико отваря вратата с ключ от ключодържателя си. Сега, с изгасените фарове, е тъмно като в рог, с изключение на слабата светлина от верандата.

— Стой тук. — Нико пуска ръката ми и едва успявам да видя какво прави, съвсем слаба промяна в степента на мрака ми показва, че той се движи из стаята. Не се блъска в нищо, така че или стаята е празна, или добре познава обстановката. Няколко секунди по-късно чувам познатия звук от запалена клечка кибрит и после една свещ е запалена на малка масичка до прозореца.

— Няма ли да включиш осветлението и да ме оставиш да видя мястото? След като с часове ме държа в неведение за това къде отиваме?

Нико се смее и виждам как идва към мен, самотната свещ излъчва достатъчно светлина, че да го видя по-ясно.

— Тук няма електричество.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма електричество? — Гласът ми излиза почти ужасен, защото за секунда съм точно такава.

— Прийч го нарича убежище. Без телефон, без електричество, без обхват. Без хора на километри. — Нико обвива ръце около кръста ми, докато говори, и ме придърпва до тялото си, карайки ме по-лесно да разбера какво иска да ми каже. Всичко изглежда по-лесно, когато съм притисната до този мъж. Кара ме да си загубя ума, проницателността, здравия разум.

— Заведе ме на място без електричество и без обхват. — Сега трябва да се опитвам да звуча притеснена, защото вече не съм. Не и с топлия му дъх във врата ми, когато заравя глава в косата ми.

— Така е. — Порочната му уста открива ухото ми, където думите му са изговорени тихо, но минават през мен и събуждат всяка молекула в тялото ми. Косъмчетата по врата ми реагират, карайки ме цялата да настръхна.

— Хайде, тук е достатъчно студено, че да запалим огън. — Нико ме пуска и тялото ми е разочаровано, че губи контакта с тялото му толкова скоро. Той държи ръката ми и ме води през тъмната къща към стаята в дъното. След като пали огън, успявам да видя огромните размери на камината. Направена е от камък и размерът й ме кара да се чувствам като джудже.

— Уау, това е… невероятно. — Думите не успяват да го опишат. Светлината от камината излъчва меко сияние в стаята и мога да видя, че стените на стаята са изцяло от стъкло. Твърде тъмно е, за да видя нещо навън, но си представям, че бих гледала към езерото, ако слънцето светеше.

Нико все още стои до камината, но сега ме наблюдава, докато попивам красотата на стаята.

— Исусе, скъпа, приличаш на ангел като стоиш там.

Усмихвам се на комплимента му, никога не съм била добра в приемането на комплименти, но с Нико, начинът, по който ми говори, вярвам на всяка изречена дума. Знам, че не приличам на ангел, но за Нико е така в този момент. Никой от двама ни не помръдва, и двамата сме доволни от това, което светлината разкрива пред очите на другия. После погледът му открива моя и всичко друго избледнява… мракът, камината, стаята, всичко. Нищо от това не съществува вече. Само ние сме и всичко изглежда толкова просто. Това е един от онези моменти в живота, в които усещаш промяната. Сякаш всичко, което си правил досега, води към този момент и каквото и да се случи от тук нататък ще бъде различно. Не знам как или защо, но съм толкова убедена в това, както в нищо друго в живота ми. Влюбена съм в този мъж и това осъзнаване дори не ме плаши. Ни най-малко.

Нико бавно се приближава към мен, очите му не изпускат моите. Спира до мен, има съвсем малко разстояние помежду ни. Стоим толкова близо един до друг, че трябва да наклоня глава назад и да гледам нагоре, за да не изпускам очите му, но не смея да помръдна от страх, че някой от нас ще мигне и моментът ще отмине. Той вдига една от големите си ръце и нежно отмества косата от лицето ми, докосването му е толкова чувствено и нежно. Бавно навежда глава до моята и си мисля, че ще ме целуне, лицето му е толкова близо до моето, че усещам дъха му върху устните си, но не го прави. Спира, за да не изпуснем контакта с очи. А после всичко, което усетих да се намества, се потвърждава и светът ми се променя.

— Обичам те, Ел.

Няма нужда да обмислям отговора си. Защото няма нищо, в което да съм била по-сигурна в живота си.

— И аз те обичам.

После ме целува. Сладко. Нежно. Чувствено. Наистина ме целува… по начин, по който не съм била целувана преди. Не е прелюдия към секс или предигра. Това е любов. Чисто и просто, това е любовта, която се излива от двама ни и се слива в целувка. И в този момент осъзнавам, че преди не съм била целувана истински. Мислех си, че съм, но не съм била. Няма абсолютно нищо преди тази целувка и нямам търпение да видя какво идва след нея.

Когато прекъсваме, за да си поемем дъх, аз се държа за раменете му, за да остана права. Без ръцете му, плътно обвити около мен, щях да съм локвичка на пода. Коленете не ме държат и ръцете ми треперят, а после идват и сълзите. Сълзите напират в очите ми и не мога да ги спра да не потекат, когато ме гледа по този начин. Чувала съм хора да казват, че плачат от щастие, но никога не съм се замисляла върху израза. Но ето какви са и потичат. Спускат се от очите ми, докато се усмихвам на мъжа, в когото съм лудо влюбена. И той в мен.

Той ми се усмихва в отговор и избърсва сълзите от очите ми.

— Усмихваш се и плачеш.

— Знам… Мисля, че петнадесетте години възпиране на емоциите ми сега ми го връщат… и сега си загазил. — Смея се, докато говоря, осъзнавайки колко нелепо трябва да звучи, но е истина. Не съм чувствала нищо от петнадесет години, наистина, а сега съм покосена от емоции, на които дори не съм осъзнавала, че съм способна вече.

Нико се усмихва, преди да се пресегне и да ме вдигне на ръце, сгушвайки ме плътно до гърдите си. Обвивам ръце около врата му.

— Какво правиш?

— Отнасям жената, която обичам, в леглото, за да правя любов с нея.

— О.

Думите му са като музика за ушите ми.

* * *

На следващата сутрин се събуждам от позната, топла ръка на гърба ми, милваща нежно нагоре и надолу по гръбнака ми. Обръщам глава към мъжа, на когото признах любовта си и той ми се усмихва.

— Добро утро.

— Добро утро. — Усмихвам му се в отговор и не мога да възпра идиотската си усмивка, чувствам се доволна, щастлива и напълно и тотално влюбена. Не мога да си спомня последния път, когато съм била толкова отпусната. Това, че казах на Нико за миналото си, вдигна от гърдите ми тежест, която дори не съм осъзнавала, че нося.

Нико се смее на усмивката ми.

— Искам да те заведа на езерото тази сутрин, преди да е станало твърде горещо. — Той отмята зад рамото косата, която покрива лицето ми, и ме целува по бузата.

— Добре.

— Бих могъл да свикна с тази нова, съгласяваща се жена, в която си се превърнала.

— Нико се надига и целува голия ми гръб, точно над чаршафа, който ме покрива от кръста надолу.

— А аз бих могла да свикна да се събуждам така. — Той прокарва пътечка от сладки, нежни целувки от кръста чак до тила ми.

— Хайде, преди да стане така, че да не станем от леглото цял ден. — Той внезапно спира да ме целува и моментално започва да ми липсва топлината на тялото му, покриващо гърба ми.

Простенвам шумно, съвсем не като дама:

— Или можем просто да си останем в леглото цял ден? — Възнамерявам да го убедя с покана.

— Няма начин. Тук има дузина места, на които искам да те имам.

— Да ме имаш? — Да не казва онова, което си мисля, че казва?

Нико дръпва чаршафа, отвивайки голия ми задник, докато все още лежа по лице на леглото. Все още не съм направила никакъв опит да помръдна. Той простенва и плясва задника ми игриво.

— Ще те имам на малкия остров в центъра на езерото. Нямам търпение да те видя разтворена насред тревата под дървото. — Започвам да се надигам и гледам как светло зелените очи на Нико стават буреносни. Не може да скрие, когато ме иска, а на мен това ми харесва. Сурово и истинско е и не трябва да го замаскира като нещо, което не е. Нико ме изпива с поглед и после си поема дълбоко дъх, преди очите му да се върнат на моите. — И може би дори наведена над капитанския стол, преди да тръгнем към езерото, ако не побързаш.

* * *

Очаквах езерото да е красиво, но нищо от онова, което бих могла да си представя, не се доближава до това, което виждам, когато очите ми зърват поразително живописната сцена пред мен. Нико ми носи чаша кафе, докато се взирам през стъклената стена, където мракът възпрепятстваше зрението ми предната нощ, и обвива здравите си ръце около мен, заставайки зад гърба ми.

— Красиво е, нали?

— Поразително. Дори не изглежда истинско. Всичко е прекалено перфектно. — Наистина съм изумена. Не че не се спирам, за да се възхитя на природата, но тези случаи ставаха все по-малко през последните години, докато се бях потопила в работата си и в града.

— Радвам се, че ти харесва. — Нико ме стисва малко по-плътно, докато говори.

— Как може някой да не го хареса? — Дърветата са нацъфтели и целият периметър на кристалното езеро е ограден с високи лилави и оранжеви диви цветя. За момент се зачудих дали не са засадени, но после премислих и осъзнах, че нищо, направено от човек, не може да е толкова красиво.

Нико въздъхва, това е звук на задоволство. Щастие. Знам, защото се чувствам по съвсем същия начин.

— Често ли идваш тук?

— Преди.

— Защо спря? — Нико не отговаря веднага и това ме кара да си мисля, че тук има история, нещо проблемно, което го е накарало да спре.

— Започнах да идвам тук, когато бях на петнадесет. Прийч ме водеше да ловим риба на езерото. Понякога братята ми идваха, от време на време дори и майка ми, когато успяваше да си вземе цял почивен ден, което беше рядко.

Обръщам се в ръцете на Нико… усещайки, че частта от разказа, която го е накарала да спре да идва, наближава. Вдигам поглед към него и той продължава с пълното ми внимание.

— Имахме доста партита тук, когато побеждавах в боеве. — Лицето му се усмихва, когато си спомня за добрите времена. — Прийч не позволяваше електричество, затова с братята ми пълнехме каросерията на пикапа с хладилни чанти. — Той се засмива при спомена. — Можехме да съберем дузина хладилни чанти, пълни с бира, в багажника на пикапа.

Усмихвам се, наблюдавайки го, има толкова хубави семейни спомени. Семейства, които идват заедно, за да отпразнуват успехите си около езеро, изпълнени с любов и смях. Нещо, за което силно копнеех в младежките си години.

— Тогава защо спря да идваш?

Лицето на Нико помръква и почти ми се ще да не бях питала, но искам да знам всичко за този мъж. Какво го радва или натъжава, кара го да се усмихне или мръщи… всичко, хубавото и лошото. Всичко това е част от онова, което е формирало мъжа пред мен.

— Прийч ме доведе тук, когато съсипах залата си миналата година. След мача. — Няма нужда да обяснява кой мач, то е просто „мачът“. — Беше грозно. Без лекарствата не можех да спя, без да сънувам кошмари, и прекарвах дни в опити да избягам от спомените. Гадно беше. Но Прийч не би ме оставил, без значение колко пъти заплашвах живота му и го отблъсвах.

Чакам го да продължи, но нищо повече не излиза.

— И от тогава не си идвал? Нико клати глава.

— Тогава какво те накара да ме доведеш тук? Той свежда поглед към мен и се усмихва.

— Обичам това място. Едни от най-добрите ми спомени са тук. — Целува ме целомъдрено по устните, преди да продължи. — Исках да се върна, да прогоня преследващите ме спомени с нови. Такива, които ще ме накарат да забравя за лошите.

Боже, този мъж е красив. И не само външно… вътрешно също… и дори не му се налага да се старае. Просто си е такъв. Под сто килограма татуирани твърди мускули, които крещят „проблеми“, се намира най-чувствителната и красива душа, която съм срещала. За пръв път, откакто бях на осем години, се чувствам като най-голямата късметлийка на света.

* * *

Островът в центъра на голямото езеро е малък, може би с размерите на къща. Но е красив, с девствен пясък, малко парче трева и няколко плачещи върби, които изглеждат като извадени от пощенска картичка, на която пише „Поздрави от Рая“. Стоейки в центъра на езерото, подчертава огромните му размери… то е повече от сто акра. Нико ми казва, че Прийч спестявал почти двадесет години, за да купи парцела и езерото. Неговият баща притежавал малко място и той от дете обичал местността. Причините за това са очевидни.

— Да отидем да поплуваме. — Нико предлага.

— Нямам бански. — За секунда отговарям така, сякаш той може и да не осъзнава, че не съм облечена с такъв. Но после виждам усмивката му. Онази мръснишката, която разкрива дълбоките му трапчинки, и съм сигурна, че много жени са си събували бикините без повече усилия от негова страна.

— Не ти трябва.

— Ами ако някой ни види…

— Мислиш ли, че ще позволя на някой да зърне този фантастичен задник, който ми принадлежи, скъпа?

Има право. Той има силно чувство за притежание и покровителство и няма начин някой да ме види гола, ако той предлага да плуваме без бански. Прекарала съм петнадесет години, държейки се консервативно, време е да поживея малко. Не отговарям с думи. Вместо това ставам от одеялото, на което седим, и правя крачка назад, предоставяйки на Нико по-добра видимост. Той се обляга назад, протягайки дългото си тяло, подпрян е на лакти, когато се намества за шоуто ми с мързелива усмивка на лице. Бавно издърпвам тениската си през главата, разкривайки розов дантелен сутиен. Нико не помръдва, но очите му ме обхождат оценяващо и действително мога да ги усетя по тялото си. Като топло одеяло е и ме покрива и възпламенява нервите ми да продължавам.

Разкопчавам шортите си, бавно смъквам ципа, позволявайки на палеца ми да помилва кожата под ципа, която все още е скрита. Не се докосвам интимно никъде, но въпреки това усещането е секси и интимно. Навеждайки се прекалено, аз се накланям и разклащам бедра подканващо, оставяйки шортите си да се плъзнат по краката и да паднат на земята.

Изправям се, покрита само от розови, дантелени боксерки и подхождащ им сутиен с изрязани чашки, и гледам как очите на Нико потъмняват. Той започва да се надига, но аз вдигам показалец и правя знак за „не“, искам да му направя представление.

— Да не се опитваш да ме убиеш? — Гласът на Нико е дрезгав, но той остава на място, както му е поръчано, макар да мога да видя, че се мъчи да остане седнал.

Протягам се назад и разкопчавам сутиена си, плъзгайки го бавно надолу, преди да заговоря.

— Не, опитвам се да ти предоставя нови спомени, които да те накарат да забравиш за лошите.

Нико издиша шумно и отново се намества на лакти. Ще ме послуша и ще ме остави да направя това за него. Стоя пред него само по дантелени бикини и не съм готова да ги сваля. Искам да му дам нещо, което да запомни, нещо, което наистина ще прогори мозъка му и ще го накара да забрави последния път, когато е бил тук.

Вдигайки ръка, бавно проследявам очертанията на гърдата си с една ръка, лениво оставяйки ноктите си леко да одраскат кожата. Нервна съм, но искам да го направя, така че затварям очи и опитвам да се оставя на момента.

С все още затворени очи, прокарвам нокът по набъбналото ми зърно и то нараства още повече под допира ми. Бавно вдигам пръст към устата си и засмуквам, навлажнявайки пръстите си, преди да се върна на зърното и да го покрия със собствените си флуиди. Усещането е хубаво, но имам нужда от повече. Хващам здраво зърното си между палеца и показалеца и стискам. Усещам го чак в пръстите на краката и чувствителната плът между краката ми тръпне в очакване. Още едно стисване, този път с повече натиск и усещам влага между краката си, ахвам от усещането, което праща през тялото ми.

Докосвала съм се и преди, но никога не е имало такъв ефект върху мен. Имам нужда от повече, повече триене и то бързо. Ръката ми се спуска по плоския ми корем и се плъзва в предната част на бикините ми. Те са дантелени, така че макар още да съм с тях, няма много неща, които Нико да не може да види.

— Мамка му. — Дрезгавият глас на Нико вибрира през мен, откарвайки възбудата ми до нови висоти. Откривам клитора си и нежно го галя, правейки бавни, малки кръгове. Главата ми се отмята назад и нисък стон се изплъзва от устните ми, докато усещам познато чувство да се надига в мен. И после той е отгоре ми. Докосвайки и опипвайки, и сграбчвайки, и хапейки, впускаме се като диви животни. Дори не съм сигурна кога се е съблякъл, но съм безумно благодарна, че няма никакви дрехи помежду ни. Усещам всеки грам от твърдото му като камък тяло, чувството е толкова хубаво, че мисля, че мога да достигна освобождението си преди още да сме започнали.

Нико ръмжи докато поема твърдото ми зърно в устата си и захапва здраво. Болка, почти нетърпима, се стрелва през мен и тялото ми започва да пулсира. Той пуска нараненото ми зърно, но само колкото да го засмуче отново и да ме дразни. Завърта език, нежно обгръщайки го с внимание, молейки го да му прости за болката, която му причини само преди миг.

Той засмуква по пътя си от гърдата до врата ми и накрая открива устата ми. Езикът му повежда моя в танц, който ме оставя тежко задъхана, когато прехвърля вниманието си върху ухото ми.

— Трябва да вляза в това котенце, което навлажни за мен.

Думите му освобождават стон отнякъде дълбоко в мен и усещам как тялото ми започва да се стяга. Аз също имам нужда да го усетя в себе си. Сега. Толкова много.

— Моля. — Дори не ми пука, че излиза като молба. Нямам срам, когато се отнася до удоволствията с този мъж.

Той ме вдига на ръце, преди да застане на едно коляно, нежно поставяйки ме на тревата. Допреди две секунди се хапехме и опипвахме, а сега е толкова нежен с мен. Първо се погрижва за мен, уверява се, че съм добре, оставя собственото си желание на заден план, за да се погрижи за мен. Това е едно от нещата, които обичам в него, нещо, което е трудно да се оформи с думи и да бъде обяснено на приятелката ти, когато дърдориш защо си се влюбила в този мъж. Той просто ме поставя на първо място. Винаги.

Очаквам да почувствам топлото му тяло върху моето, но не става така, затова отварям очи да видя защо се бави толкова и откривам, че ме гледа. Онова, което виждам, спира дъха ми. Опитвам се да проговоря, но нямам думи. Той запечатва момента в ума си, улавяйки го завинаги като художник с четка. Мога да го почувствам. Обожание и похот, и любов, и всяка друга прочувствена емоция, събрани в един перфектен мъж, който ме обича и не би могъл да го скрие дори и да иска.

Неспособна да говоря, аз съм толкова изпълнена с емоции, че мога само да се протегна и да му подам ръка. Той я поема, без да продума, и бавно се отпуска отгоре ми, подпирайки се на ръце, мускулестите му предмишници са от двете страни на лицето ми.

— Обичам те. — Най-накрая откривам думите за перфектния момент, с който ме дарява.

Спуска глава и ме целува, докато усещам как широката главичка на пениса му навлиза в мен. Задълбочавам целувката, която заглушава стоновете ми, докато големият му пенис ме изпълва. Знам, че трябва да действаме по-бавно, но не мога да чакам повече. Обикновено е тясно, но без бавното темпо, което Нико обичайно контролира, сега е още повече. Но чувството е толкова хубаво, толкова правилно. Ще се притеснявам за болката утре.

С основата на твърдата му дължина притисната в мен, Нико спира. Иска да ми даде време да привикна, но няма да чакам повече. Извивам се нагоре в малкото пространство, в което мога да помръдна под тежестта му, накланяйки таза си съвсем малко, но това му позволява да проникне още по-дълбоко. Стон се изтръгва отнякъде дълбоко в мен.

— Мамка му, скъпа. Добре ли си?

— Ще бъда, ако спреш да се отнасяш с мен сякаш съм от стъкло и започнеш да движиш този твой стегнат задник. — Забивам нокти в задника му, за да подчертая нуждата си.

Веждите на Нико се повдигат в изненада, но ще постигна своето по един или по друг начин. Покорявам устата му и захапвам силно долната му устна, толкова силно, че се изненадвам, че не вкусвам кръв. Но това привлича вниманието му и точно това искам. Излиза почти нацяло и после отново се тласва… силно. Простенвам. Точно от това имам нужда.

И после го прави отново, този път извивайки ханш по пътя си надолу, и уцелва онова чувствително място вътре. Треперя, когато тялото ми започва да се стяга около него. Но той продължава, тласка навътре и навън, навътре и навън, всеки път ме приближава към оргазма, докато и двамата не се озоваваме на ръба. Нико се пресяга помежду ни и гали пулсиращия ми клитор с дебелия си палец и това е достатъчно да ме тласне през ръба. Стена името му, докато тялото ми свършва, пулсирайки лудо, докато вълна след вълна от блаженство ме заливат. Усещам топлината от освобождението на Нико да се излива в мен и си мисля, че съм на път да ударя дъното, но продължавам да падам, неговото освобождение удължава моето.

* * *

По времето, когато си тръгваме на следващата вечер, вече нямам съмнение, че сме заменили спомените на Нико с нови, които скоро няма да забрави.