Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (9)

Седемдесет и три дни по-рано

В кампуса на космически център „Джонсън“ имаше исторически сгради. В Сграда 30 се намираше центърът за контрол на мисиите; в Сграда 9 бяха симулаторите на „Дестини“ и „Венчър“. Сграда 2 беше висока и там се помещаваше щабквартирата.

А в Южна 4, на последния етаж, се намираха кабинетите на астронавтите. Там Зак беше работил десет години.

Но когато прие новия си мениджърски статут и назначението си в научната група за планетарни изследвания, го затрудни не физическото преместване в скромната Сграда 24.

Продължи да лети, вземаше задължителните четиридесет часа годишно, повечето от тях на борда на древен WB-57, който се издигаше високо в атмосферата и правеше снимки на Киану.

Не пропускаше и ежеседмичните „пилотски срещи“ всяка понеделнишка сутрин в Южна 4, където слушаше често бурните, понякога сериозни, а нерядко досадни презентации върху техническите новости около „Дестини“ и „Венчър“… или още по-бурните дискусии за политическите последствия от пословичната и противоречива „претенция“ на Травис Бюел към територии от Луната, дискусии, които ставаха още по-интересни, поради факта че Бюел присъстваше на тях лично.

Пак там беше чул и новите назначения за мисиите, включително назначението на Теа за командир на „Дестини-7“.

Ала работните си дни прекарваше в невзрачен офис на втория етаж на Сграда 24.

Беше рано сутринта на девети юни; Рейчъл беше останала да преспи у Майърови, затова Зак пристигна в офиса рано-рано. Вече беше там, когато в седем сутринта Харли Дрейк — друг работохолик — влезе с количката си в стаята и затвори вратата.

— Гледа ли новините?

— Може ли малко по-конкретно? За какво говорим — за финансиране, за политика, за жени или за Киану? — попита го с усмивка Зак. Харли беше приел загубата на подвижността си — и края на кариерата си като летец и астронавт — по-добре, отколкото би се справил Зак на негово място, и се беше хвърлил с ентусиазъм в научните космически изследвания. Караше магистратура в „Райс“ — само по себе си голямо постижение предвид високите изисквания и научните постижения на Хюстънския университет — и се беше доказал като най-трудолюбивия и нахъсан член на групата „Киану“, при това без да изгуби и грам от дръзкия си цинизъм, който нерядко шокираше нежните души и чувствителните уши на другите учени в Сграда 24.

— „Брахма“ отива на Киану.

Според официалните изявления на Коалицията първата им мисия отвъд околоземна орбита — до Луната — щеше да стартира след три месеца. Понеже „Брахма“ щеше да кацне при кратера Шакълтън, имаше известна вероятност — и сериозни притеснения, — че престоят на „Брахма“ може да съвпадне с престоя на „Дестини-7“ под командването на Теа.

— И на Шакълтън, и на Киану?

— Не, тъпчо. Какво, ще заредят с гориво и манджа на Луната? Зарязват Луната. Щели да кацнат на Киану в точката на голямо приближение.

— Дотогава остават само два месеца. Как изобщо ще подготвят такъв проект за толкова кратко време?

— Изглежда, са работили по въпроса поне от година, но дори да не бяха… така де, космическият кораб си е окей, няма нужда да го променят. Въпрос на насочване и траектория, толкоз.

Зак с трепет се замисли за оперативните предизвикателства, които би поставило пред екипажа едно кацане на Киану… ниска гравитация, вероятността изгорелите газове от двигателите да разтопят и изпарят снега и леда…

— Направо не е за вярване — каза Харли. — Това дето „Брахма“ ще лети до Киану е гигантска новина, а ти я чуваш от мен? К’во ти става бе, пич? Не мога да те позная.

Въпреки двегодишната мъгла, в която живееше — добре де, двегодишната депресия, — Зак беше достатъчно честен пред себе си, за да види истината в думите на Харли. А и собственото му тяло побърза да я потвърди — той усети как лицето му се сгорещява издайнически.

— Добре де — каза той. — Ти какво би направил на мое място? Ако беше Зак Стюарт?

— Тоест, освен че ще се попитам защо толкова рано сутрин съм в офиса, вместо да топля леглото на Теа Новински?

Това беше друга любима тема на Харли Дрейк. От половин година отношенията на Зак с Теа бяха направили рязък завой от семейни приятели и колеги астронавти към… ами, вече бяха гаджета.

След като избраха Теа да командва предстоящата мисия „Дестини-7“, третата американска експедиция до станция Шакълтън, двамата се бяха опитали да потулят връзката си. Явно не бяха успели.

— Да — отвърна Зак, без да потвърждава или отрича.

— Освен това.

— Щях да почукам на вратата на Шейн Уелдън и…

Зак бе скочил още преди Харли да си довърши изречението.

 

 

Мандатът на Шейн Уелдън като ръководител на астронавтската служба беше изтекъл година след като той взе болезненото, но неизбежно решение да замени Зак с Травис Бюел. Последвалата изцепка на Бюел при първото кацане на Луната беше допринесла за решението на Уелдън да си смени работата — ръководството на НАСА беше разделено поравно между такива, които виняха Уелдън, че е поставил гореща глава като Бюел на толкова предна позиция, и други, които го смятаха за гениален ръководител и патриот.

Преместването му в оперативния контрол беше приемливо и за двете страни. Беше си на практика повишение, което поставяше Уелдън в позиция един ден да оглави космически център „Джонсън“, като в същото време го отстраняваше от подбора на екипажите.

Или така поне се твърдеше в трудовата характеристика на новия му пост. В действителност, като истински бюрократ, в какъвто Уелдън успешно се превръщаше, той така и не пусна юздите, които беше държал. В Южна 4 се говореше, че нито едно от решенията на новия ръководител на астронавтската служба относно състава на екипажите не било окончателно, докато не го одобрял Шейн Уелдън.

Каквато и власт да държеше Уелдън в ръцете си, кабинетът му не се различаваше от повечето правителствени офиси — с голяма приемна, където работеха трима асистенти, една от които, древната Кери Кайл, кимна на Зак да седне на дивана.

— По това време Шейн обикновено вече е дошъл.

Работното време в КЦ „Джонсън“ беше от осем до четири, ако не и от по-рано. Отсъствието на Уелдън беше толкова необичайно, че когато той все пак се появи — след цели петнайсетина минути, — Зак се почувства длъжен да го подразни:

— Започнал си да се успиваш, а?

— И аз се радвам да те видя — каза Уелдън. — Влизай.

Зак го последва в кабинета, който беше пълен със снимки и модели на самолети и космически апарати, свързани с пилотската биография на Уелдън; имаше и една голяма астрономическа фотография на Киану, явно съвсем нова, защото още не й бяха намерили място на стената и вместо това беше на един стол.

— Това можеш да го преместиш — каза Уелдън и посочи фотографията, осъзнал, че тя заема единствения стол, на който би могъл да седне посетителят.

— Добре си е — каза Зак.

Уелдън се беше запътил към собствения си стол, но не стигна дотам. Спря до бюрото и отвори лаптопа си.

— Казвай.

Зак се почувства като десетгодишно дете, което продава шоколадови сладки за училищен проект.

— Ами, може и да не ми плащат достатъчно за такива идеи, но ако е вярно, че „Брахма“ ще каца на Киану, мисля, че трябва и ние да пренасочим „Дестини-7“ натам. — Сети се за един стар мичигански лаф: — Време е за операция „Кошница сладки за новите комшии“.

— Защо толкова държиш да ги изпреварим? Ако не се лъжа, ти имаше известни възражения срещу малката реч, която Бюел дръпна на Шакълтън.

— Не ми пука кой ще стигне пръв. Мисля обаче, че ще си изядем ушите от яд, и ще си ги ядем години наред, ако пропуснем шанса да отидем там. Колко големи околоземни обекти като Киану ще се появят в обхвата ни, изобщо?

Уелдън седна и взе да потропва с пръсти по бюрото.

— Никога не сме правили симулации на такова кацане.

— Виж, ние космическа програма ли сме, или какво? „Дестини“ е корабът, който уж трябваше да отвори пътя ни към Слънчевата система. Вече пътувахме с него до Луната, два пъти. Конструиран е за експедиции до Марс, както и — поправи ме, ако греша, — до околоземни обекти. Наземните насочващи екипи ще се поозорят заради кратките срокове, но доколкото познавам момчетата, предизвикателството адски много ще им хареса.

— А каква би била ползата от такава експедиция? Нещо, което науката да превърне в златна мина?

— За бога, Шейн! Тук не става въпрос за знамена и първи стъпки! Ние си подмокряме гащите заради няколкото тона лед, които открихме на Луната, а Киану целият е покрит с лед и скреж. Ще е все едно сме надникнали в родилното отделение на Слънчевата система! — Чак сега забеляза, че Уелдън пише на лаптопа. — Ти да не би да записваш?

— Използваш интересни изразни средства. Не че съм очаквал друго от теб.

— Значи си склонен да обмислиш предложението ми?

— Обмислям го отпреди да го предложиш. Кери каза ли ти защо закъснях? — Зак поклати глава. — Бях на тайно съвещание с Гейб Джоунс и целия осми етаж. Щабквартирата и Белият дом искат да изпратим „Дестини-7“ на Киану преди Коалицията.

Обърна лаптопа, така че Зак да види схемите и графиките.

— Ах, ти, кучи син! — възкликна Зак, но без гняв. — Защо не ми каза да млъкна?

— Ще трябва тепърва да пробутам тази презентация на шефовете на отдели, а те са скептични и твърдоглави. На всеки, който би приел с отворени обятия предизвикателството, има двама, които ще сметнат, че е твърде опасно или невъзможно като срокове. Ще трябва да покажа същия ентусиазъм, който ти ми демонстрира току-що.

— Тогава прати мен.

— Може и да го направя. Ако ми удариш едно рамо при срещите…

— Майната им на срещите ти, Шейн. — Зак се подпря с ръце на бюрото. — Прати ме на Киану. Включи ме в екипажа. Аз съм твоят експерт по темата. Квалифициран съм да летя с „Дестини“ и „Венчър“.

Уелдън го гледаше: очите му не издаваха нищо.

— „Дестини-7“ си има екипаж.

— За експедиция до Луната. Сега ще му трябва експерт по Киану.

— Тоест Зак Стюарт.

— Помисли и ще разбереш, че никой друг от астронавтите, с които разполагаш, няма моята квалификация. — Продължи, без да чака възражение от страна на Уелдън: — И се поддържам във форма, между другото, със задължителните летателни часове и прочие.

— Това не го оспорвам.

— Но въпреки това си против.

— Да, против съм. — Уелдън го погледна в очите. — Виж, Зак… ти загуби Меган преди две години, но още скърбиш. Наистина ли си готов… психически?

— Иначе нямаше да дойда при теб — каза Зак и осъзна, че тази нова задача, тази нова цел, му е необходима повече от всичко друго през изминалите две години. Ако Уелдън му откажеше, Зак щеше да напусне кабинета му, а после и НАСА.

— Оценявам ентусиазма ти, Зак, но…

Зак стана.

— Майната ти, Шейн. Дължиш ми го. Правилата на Дийк.

Уелдън примигна.

— Без съмнение. Разбира се, правилата на Дийк може да не натежат достатъчно на деветия етаж или в щабквартирата…

— Добре тогава, помисли за екипажа, който сте подбрали. Имаш Теа, Ивон Хол, Оливър Маккейб и Пого Дауни. Хол е способна, силна, справя се страхотно с извънкорабната дейност, но има проблеми с татенцето си. С други думи — става, но не е незаменима. Колкото до Дауни, той е най-добрият ни пилот, особено за полет до непознат обект с кратко предизвестие. Маккейб е умен, но е зелен и така е задълбал в лунните реголити, че говори само за това и е втръснал на всички. Сигурен съм, че вече обмисляш свалянето му от екипажа. — Лицето на Уелдън не издаде нищо. — Теа… кой, мислиш, я познава по-добре от гаджето й? Тя би била страхотен командир на лунна експедиция. И двамата знаем колко пунктуална е и как държи всичко да е ясно до най-малката подробност. Като командир на експедицията до Киану — и предвид съкратените срокове за подготовка — тя ще побърка наземните екипи, ще ги затрупа с въпроси, а ти нямаш време за това. Теа трябва да остане в екипажа, но не като командир. Аз съм твоят човек. Имам достатъчно опит като космически пилот, за да заместя при нужда Теа в управлението на „Дестини“ или Пого в управлението на „Венчър“. Имам не по-малко часове извънкорабна дейност от Ивон, а в целия център няма и един човек, който да познава Киану по-добре от мен. Твоят предшественик на поста, деветият етаж и щабквартирата смятаха, че съм достатъчно способен, за да ми поверят първата лунна експедиция през двайсет и първи век. Наистина ли вярваш, че не мога да се справя с това?

— Остава един важен въпрос — каза Уелдън, наглед съгласен с аргументите, които Зак беше изложил толкова страстно. — Ситуацията със семейството ти. Какво ще каже Рейчъл?

След краткия си разговор с Харли Зак не се беше сещал за Рейчъл… но не му беше нужна особена проницателност, за да предвиди реакцията й.

— В началото идеята ще й хареса, за около седмица, после ще я намрази. Което не я прави по-различна от децата на другите астронавти. Ще се справи някак. Решението е мое. Целта е моя. Експедицията е моя.

Уелдън го гледа втренчено още пет-шест секунди. После му подаде ръка.

— Поздравления, командир Стюарт. „Дестини-7“ е твой.

Зак успя единствено да кимне. И преди беше изживявал вълшебни мигове в живота си — когато се обясни в любов на Меган, без да знае дали тя ще отвърне на чувствата му… когато се роди Рейчъл… когато от НАСА му се обадиха да го питат още ли проявява интерес към работата на астронавт…

— Знаеш ли кое ще е истинското предизвикателство за теб?

Зак се сещаше за сто внезапни и страховити предизвикателства. Без да брои тренировките и Рейчъл.

— Кое?

— Да кажеш на гаджето си, че й отнемаш командването.

„Давай, «Дестини-7»! Давай, САЩ!“

Често срещан пост в мажоретската група на neomission.com

Я пораснете. Нямаше да стигнете дотук, ако не беше Коалицията.

Поствано от фен на „Брахма“, същата група