Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (77)

Вървим към обекта с Уелдън и др. — голям, но не изгл. враждебен. Пращам сн.

Последното текстово съобщение на съветника по национална сигурност Брент Бинъм

— Е, поне радиация няма. — Шейн Уелдън вдигна поглед от гайгеровия брояч. — Но ми се ще да имахме и други измервателни устройства, с които да погледнем това чудо.

— Знаем ли изобщо какво гледаме? — попита Харли.

След като се прехвърлиха от другата страна на езеро Пасадина, Харли, Рейчъл, Саша и групата от контролната зала се бяха сдобили със спътници — десетки хора, които прииждаха към гигантския купол на обекта от различни посоки… включително трима с лодка.

— Ще ми се да знаех откъде идват всички тези хора — добави той.

— Мисля, че са същите, които бяха пред центъра — каза Рейчъл. — Онези в кемперите.

— Аз пък мисля, че тук се е изсипала немалка част от съседите ни — каза Уелдън. — Хората, които живеят покрай езерото.

— Не знаех, че тук има толкова откачалки.

— В добрия смисъл — каза Уелдън. — На много места в Щатите има хора, които са запалени на тема космически полети… тук обаче космическите полети са станали неразделна част от живота им. Желанието им да видят обекта отблизо е напълно обяснимо.

А обектът определено привличаше погледа — заровена на една трета в земята белезникава сфера с диаметър петдесетина метра, която се въртеше бавно… пръст, боклуци и дори вода се завихряха около нея. Видимостта все още беше ограничена, единствената светлина идваше от самия обект и от примигващите лампи на пожарните, линейките и полицейските автомобили, паркирани на стотина метра от сферата.

— Е — каза Харли. — За тях не знам, но лично аз не смятам да се приближавам повече.

Не че би могъл, дори да искаше. Обектът беше паднал на северозапад от моста над езеро Пасадина. Сателитният комплекс на КЦ „Джонсън“ наистина беше унищожен, но щетите бяха много по-малки, отколкото беше очаквал Харли.

— Би трябвало да има кратер, не мислиш ли? — Отправи въпроса си към Саша Блейн.

— Да. Но няма. Все едно обектът просто е кацнал. Контролирано.

— Точно това е направил! — заяви познат глас. Вляво от тях се появи нова група, явно придвижила се пешком от космическия център и предвождана от Уейд Уилямс. — Какво пък… нали идва от космически кораб. Логиката сочи, че е някакъв спомагателен апарат, а не просто гюле, което са изстреляли към Земята.

Уилямс здравата се беше задъхал от прехода. Облегна се на едно дърво, докато другите от съветническия екип се изнизваха покрай него.

— Божке, Харли — каза Шейн Уелдън. — Ако знаех, че ще идва целият ти екип, щях да наема автобус.

— Те са свободни хора, Шейн. Ходят където си искат.

Уилямс чу разговора им и се изстъпи пред Уелдън.

— Поиска от нас да ти даваме съвети за извънземните. Не е ли логично да сме тук?

Уелдън никога не подминаваше опитите за подронване на авторитета му.

— Мястото ви е там, където можете да сте полезни. Ами ако това нещо се взриви? Къде ще бъдем тогава?

— За вас не знам, господин Уелдън, но аз най-вероятно ще съм умрял. — Това предизвика смях у хората от съветническия екип, засмяха се дори онези, които не принадлежаха към клакьорската Групичка на Уилямс. — А и този аргумент, струва ми се, лесно мога да обърна срещу вас. Вие сте директорът на мисията. А гледам, че сте довели със себе си и цяла група важни за мисията техничарчета. Ако това нещо се взриви, какво ще стане с операцията? Ще пострада, нали?

— О, я ме чуйте всички — повиши глас Харли, ядосан за пореден път, че му се пада ролята на рефер. — Хайде да видим каквото има да се види, а после да отидем на безопасно място, става ли? — Нямаше знак, че предложението му се приема, но поне спряха да се заяждат.

С помощта на Крийл и Матулка Уилямс се спусна по нанадолнището към обекта.

Уелдън се обърна към своя екип. Брент Бинъм беше зает с телефона си, както можеше да се очаква. Харли се запита какво ли мисли Белият дом за обекта. И какво ли спускат към широката общественост. Не истината във всеки случай.

— Работим в реално време, хора. Тръгваме ли след тях? Какъв е планът ни? Имайте предвид, че отлагането не е опция.

— Ако обектът беше оръжие, досега щяхме да сме мъртви — каза Саша.

— Сигурно — съгласи се Уелдън. — Но ако не е оръжие, тогава какво е?

— Безпилотна космическа сонда — каза Харли. — Или пилотирана.

Това привлече вниманието на Уелдън.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би има пилот на борда. Един от тях — каза Харли. — Или повече от един. — Не беше обмислял този вариант досега… но изведнъж хипотезата му се стори логична. Обектът беше прекалено голям за обикновена сонда. Така че можеше да е спускаем апарат — „земноходът“ на кианците.

— Може би това е „посланието“, за което спомена майка ми — каза Рейчъл.

— Мисля, че Рейчъл е права — каза Саша и хвана момичето за ръка.

Харли вдигна поглед към двете жени, едната на трийсет и две, другата на четиринайсет, и се зачуди как така се бяха сприятелили за толкова кратко време. Самият той никога не би успял. Имал бе много гаджета, но нито една истинска приятелка.

Нямаше значение: както и да се развиеха нещата, ясно беше, че ще му се наложи да усвои изкуството на приятелството — със Саша Блейн може би — и на родителството — с Рейчъл. Макар че единственото, което знаеше за децата, беше, че някога и той е бил дете.

Зачуди се за миг какво ли би било да е женен за Саша… а после се ощипа мислено. Тъпо беше да мисли за личните си проблеми и въжделения точно сега, когато на няма двеста метра от него имаше извънземен апарат.

Уморен беше. Превъзбуден. И не можеше да мръдне от проклетата инвалидна количка.

— Хей, Шейн, задръж малко — викна Брент Бинъм. Държеше плочата си и я гледаше с разширени очи.

Уелдън обърна гръб на колегите си и погледна Харли в очите, сякаш да каже: „Сега пък какво?“

После хвърли един поглед на устройството и го връчи на Харли.

— Проблем — каза лаконично. — Бангалор.

На плочата се въртеше запис с лошо качество. Камерата беше уловила обекта в Бангалор, на дневна светлина. Обектът се въртеше кротко, а после внезапно се разшири, удвоявайки и дори утроявайки размера си. Текстът към записа гласеше: „ПРЕДИ 20 МИН. ПОСЛЕ СИ ТРЪГНА“.

— Тръгнал си е? — каза Харли. — Ако това е вярно, къде е отишъл?

— Нямам представа — каза Уелдън. — Но при всички случаи ние трябва да…

И точно тогава сякаш целият свят внезапно изстена.

— Какво беше това? — попита Саша.

Странният звук трая две-три секунди, после утихна.

— Дойде от обекта — каза Харли.

Обектът беше спрял да се върти.

— Защо прави това? — попита Рейчъл.

— Кое? — каза Уелдън.

Рейчъл пристъпи към Харли.

— Расте.

Харли го виждаше и сам. Белият купол и странните му вътрешни компоненти изгубиха очертанията си, станаха почти прозрачни… така изглеждаха облаците, когато се врежеш в тях с Р-35.

А после нещо премина през всички тях, електрически удар, съпроводен от ярка светлина. Всички извикаха.

И започнаха да се издигат.

Харли Дрейк познаваше това чувство — беше като при нулева гравитация. В конкретния случай — нулева гравитация във вътрешността на гигантска сфера, където той се беше озовал заедно с няколко десетки, а може би и няколко стотици други човешки същества, също дървета, буци пръст, птици и поне едно куче.

Харли се завъртя, количката му се изгуби някъде, изгубиха се Саша и Рейчъл, а Хюстън, целият Тексас дори, се смаляваха бързо под него.