Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (33)

Казвам се Рейчъл Стюарт. На единайсет години съм. Живея на улица „Честнът Драйв“ в Клиър Лейк Сити. Баща ми е астронавт в НАСА. Майка ми ме подлудява с камерата си.

Непубликуван текст от Рейчъл Стюарт,

домашно от шести клас,

училище „Св. Бернадет“

 

— А Рейчъл? — На Зак му се стори, че „Меган“ иска да попита друго, но не смее. Нещо от сорта на „Рейчъл загина ли с мен?“ или „Тежко ли беше ранена?“.

— Беше в шок. Мина през труден период. Все пак беше загубила майка си, така че… Но ако питаш за катастрофата — цицина на главата и няколко ожулвания.

— Разкажи ми за нея!

И той го направи — десетина минути й разказва за Рейчъл, като спестяваше неприятните подробности. Не беше сега моментът да се оплаква от неспособността на Рейчъл да бъде съвършената послушна дъщеря.

— Значи сега е в Хюстън? В космическия център?

— Да. Поне преди няколко часа беше там.

— Искам да я видя.

Зак се поколеба.

— Веднага щом измислим начин да се свържем с някого…

Тя стана и се зае да отлющи ципата. Отдолу имаше още един слой от друг, по-лъскав материал. Ставаше все по-странно и по-странно.

— Ами Харли?

Зак й каза за парализата му.

— Вината не беше негова. — Меган поклати глава. — Всичко стана… много бързо.

— Е, той още се чувства виновен. Предполагам обаче, че ще се почувства по-добре, ако получи опрощение от човека, когото е убил. — При което тя му хвърли съвършения мегански поглед — „Ха-ха“ — и продължи да бели изсъхващата външна ципа. Долният слой изглеждаше по-здрав и плътен.

— Чувстваш ли се различно?

— И да, и не. Физически и психически се чувствам горе-долу по същия начин, както преди да умра… което, между другото, е фраза, с която едва ли ще свикна някога. Дишам. Сърцето ми бие. Най-очевидната разлика е в екипа ми. — Кимна към Зак. — Бас държа, че е по-удобен от твоя костюм — каза и продължи да бели усърдно ципата.

— Ако продължаваш така, ще останеш гола.

— Не съм толкова сигурна. — Беше приключила с ръцете и краката си. — Помогни ми с гърба.

Външната ципа се оказа по-крехка, отколкото изглеждаше.

— Изсъхва и се лющи, така ли?

— Горещо се надявам.

Зак се отдръпна и отклони поглед в странен и излишен опит да прояви тактичност. Мислите му се насочиха към голямата картинка.

— Е, как се нарича това? — каза той. — Възкресение?

— Сигурно. Тоест, не като при Исус. Не знам. Но пък аз никога не съм била религиозна като теб.

Зак не знаеше какво да каже. Меган забеляза мълчанието му.

— Ти все още не вярваш, нали? На това?

— Постави се на мое място. Ти би ли повярвала?

— Не, за бога!

— Е, значи разбираш.

— Веднага щом получа някакво окончателно обяснение за състоянието си, ще те уведомя.

Зак кимна.

— Помниш ли нещо от времето след катастрофата?

Тя притисна устата си с ръка.

— Да. Все едно съм сънувала. Дълги откачени сънища, които… всъщност да, може да се каже, че си спомням. Плавах или летях. Нещо такова. — Усмихна се насила. — Но най-ясният ми спомен е как съм в колата с Рейчъл и Харли. Споменът е пресен. Е, не като да се е случило преди час, но… все едно е било вчера. — Завъртя предпазливо глава. — Вратът ми е малко схванат, където са го наместили. Сигурно е бил счупен.

— Той, както и други неща — успя да каже Зак. — Откъде знаеш, че си на Киану?

— Просто го знам, така както отворих очи и проговорих на английски.

— Но ти знаеше английски и преди.

— Добре де. Ти измисли по-добра аналогия. Просто знам, че съм на Киану, че съм загинала и съм се върнала. — Навъси се. Явно се опитваше да намери подходящите думи. — Представи си, че това е пиеса, а аз съм актьор, който си знае репликите.

— Какво друго знаеш? Знаеш, че си на Киану. Тук има ли и други? Тоест, който е направил това с теб?

— Когато си задам този въпрос, чувам, усещам или извличам една дума. Архитекти.

— Само това? Архитекти?

— Това е думата в главата ми. — Вече беше почти гола; седеше, обгърнала коленете си с ръце. Ивици от долния слой кожа още полепваха тук-там по тялото й.

— Мога ли да направя нещо за теб?…

— Ами, започни да ме наричаш по име. И преди не го правеше често, не знам дали си си давал сметка. Но предвид обстоятелствата…

Права беше, осъзна Зак. Почти никога не я беше наричал по име. На Рейчъл викаше „Рейчъл“, разбира се. Но към Меган се обръщаше със „скъпа“ или „коте“…

— Меган — каза той. — Госпожо Стюарт…

— Не ставай глупав.

— Меган…

— Да, Закари. — Тя така му викаше, най-често.

— Нищо, просто пробвах как звучи. — Усмихна се въпреки всичко. Дори ако тази неочаквана среща се окажеше нечий подъл капан, нищо не му пречеше да й се порадва, доколкото може.

— О. — Меган се намръщи. — Сигурно нямаш нищо за ядене, нали?

Зак извади една енергийна пръчица от запасите в скафандъра си.

— Останали са само няколко хапки.

— Мъже. Никога не мислят за храната. — Но изяде доволно пръчицата. — Помниш ли онзи ресторант в Лос Анджелис? „Барсак“?

Още една подробност, която знаеха само двамата с Меган.

— Да. Не бях ял по-скъпо ядене. Но пък беше вкусно.

Тя размаха последното парченце от пръчицата.

— Това е по-вкусно…

— Не си яла от две години все пак. Отворил ти се е апетит. — Тя се засмя толкова силно, че чак се разтресе. — Сигурно ти е студено.

— Не бих казала. Ветрецът е топъл, като морски бриз през лятото. — Изтупа ръце да ги почисти, още един от типичните й жестове. — Но ти сигурно се чувстваш зле. Свали го този костюм — Видя объркването и колебанията, които се изписаха на лицето му. — Какво?

— Не съм сигурен… за теб и за всичко останало. Явно не съм във форма. Например от половин час не съм се сещал за партньора си, с който бяхме заедно тук.

— Той къде е според теб?

— Тя. Наталия Йоркина, от екипажа на „Брахма“. Не знам къде е. — Опита да я повика по радиото, но му отговори само статичен шум. За пръв път в кариерата си на астронавт нямаше представа какво да прави.

— Нищо?

— Връзките тук не са добри.

— Може би просто проучва.

Зак поклати глава. „Това може да почака. Съсредоточи се върху собственото си положение. Обмисли предложението на «Меган» за костюма“. Нямаше да излезе скоро на повърхността, така че защо да черпи излишно от енергията на костюма? Посегна към първия освобождаващ ключ…

— Познавам това изражение. Опитваш се да съставиш план, нали?

— Искам да те измъкна оттук. И да намеря Наталия.

— Ами другите?

„Другите!“ Толкова се беше фокусирал върху Меган, че съвсем беше забравил за другите килийки.

— Колко са? Имаш ли връзка с тях?

Меган вдигна ръка.

— Не знам, не знам. Просто… се събудих и… Но чувам… — Килна глава настрани — друг познат жест, — после изведнъж тръгна към центъра на Кошера.

— Какво? — извика след нея Зак, докато се мъчеше да отвори ципа и да се измъкне от костюма. — Какво чу?

Но Меган не му отговори.

Трябваха му близо десет минути, докато се измъкне от костюма, което би било рекордно постижение при нормални обстоятелства, и тъкмо махаше комуникационната си шапчица, когато Меган извика:

— Насам!

Бързо я намери… държеше на ръце момиченце.

— Кое е това дете?

— Откъде да знам, по дяволите? Просто дете.

Зак плъзна поглед по стената. Пчелните килийки бяха повече, отколкото ги помнеше. Преброи трийсетина, повечето инертни. Но имаше и активни — тази на Меган, още една, от която беше изпълзяло съществото „Константин“, една за момиченцето.

Имаше и четвърта активна клетка — Зак различаваше очертанията на човешка фигура зад прозрачната стена.

Фигурата беше по-ниска от него, но не беше на дете… всъщност приличаше на възрастна жена, легнала на една страна. За разлика от другите, тази фигура беше свита в ембрионална поза… остеопорозни поражения?

И не се движеше, за разлика от „Меган“ и „Константин“.

— Какво гледаш? — попита Меган. Гласът й прозвуча уморено.

— Тук има още една от вас. Но процесът е прекъснат, струва ми се.

— По-добре виж какво има вдясно от теб.

— О, мамка му! — възкликна Зак.

Беше онова нещо, „Константин“. Очевидно се беше измъкнало. И също толкова очевидно някой го беше пребил до смърт.

— Кой е този? — попита Меган.

— Ти не знаеш ли?

— Не! Колко пъти да ти повтарям? Получавам объркани образи и по някоя дума…

— Извинявай. Този… този беше човек от живота на Наталия.

Зак направи още няколко крачки. Движеше се много по-лесно сега, без тежкия костюм, само по трико. Наталия ли беше направила това? И защо? Съществото ли я беше нападнало, или тя беше откачила?

Все по-объркан в преценката си, той погледна към Меган, която гледаше покрай него.

— Идва компания.

Зак се обърна. Четири фигури в космически костюми, три на „Брахма“ и един на НАСА, вървяха към тях.

Зак посегна да си сложи шапчицата.

— … до Зак, виждаме те. Помахай или нещо друго. И си сложи ушите, проклет да си!

„Леле-мале! Теа“.