Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (21)

— Млъкни, Джейсън. Дотук за извънземните научихме едно — че не може да им се вярва.

— И какво предлагаш, да се бием с тях?

— Е, бихме могли да се предадем, което ти, очевидно, предпочиташ. Но аз предпочитам да се бием.

Откъс от „Космически кораб «Килрой беше тук»“, научнофантастичен роман от Уейд Уилямс (1999)

— Значи това е прословутият бункер.

Харли Дрейк вкара инвалидната си количка през прага. Уелдън го беше извадил от съвещанието, за да го запознае с някакъв висок и кльощав, почти анимационно комичен тип на четиридесетина години с бяла риза с къс ръкав и няколко баджа на предното джобче.

— Това е Брент Бинъм — каза Уелдън, — от Службата за национална сигурност. Той е офицерът ни за свръзка с Белия дом. — Бинъм не каза нищо, само кимна.

Уелдън ги поведе към задната част на Сграда 30 и по-точно към една врата с надпис ЕЛЕКТРИЧЕСКА ИНСТАЛАЦИЯ.

Въпросната врата, оказа се, криеше зад себе си просторен килер с два древни сървъра от пода до тавана и проход колкото да се стигне до друга врата… която водеше към съвещателна зала.

Уелдън включи лампите.

— Този месец често се налага да я използваме. Харли се изненада от температурата — в стаята беше студено, сякаш беше включена към свръхмощен климатик.

— Колко важна е тази малка разходка? — попита той. — Защото, ако не сте забелязали, имаме на главата си екипаж, който се мотае на воля по коридорите на извънземен кораб.

— Няма да се бавим — и да, наистина е важна.

Харли се придвижи до полираната съвещателна маса, а Бинъм отвори един сейф — освен сейфа в стаята имаше само маса, столове и изгасен телевизор, — извади празен лист за писма, връчи го на Харли заедно с химикалка и каза:

— Подпишете това. — Първите думи, които Харли чуваше да изрича човекът от Белия дом.

— И аз се радвам да се запознаем. — Харли се подписа без колебание.

Бинъм продължи:

— А сега изпишете над подписа си следното: „Разбирам наказателните последствия от неоторизирането разкриване на тази информация“.

Харли написа грижливо изречението, като се подсмихваше. После попита:

— Според вас колко дълго ще опазите в тайна въпросната информация?

Бинъм взе спокойно листа.

— Сигурен съм, че част от нея вече е в интернет.

После отстъпи назад и се сля с тапетите.

Уелдън извади от сейфа оръфана картонена папка. Харли нямаше търпение да я отвори — така де, колко често ти се случва да видиш документ, който се пази в такава нелепа секретност? Папката беше покрита с петна и много стара — дори миришеше на плесен — и съдържаше дебела пачка документи, много от тях с етикетчета.

Най-горният лист беше безценен — оригинална машинописна страница от някой си „лейтенант А. Г. Къминг“, работещ за нещо, наречено „Проект Недоволство“, част от отдела за технологично разузнаване към военновъздушната база „Райт-Патърсън“. Датировката беше от четвърти януари 1948 — половин година, съобрази Харли, след първите доклади за НЛО, станали обществено достояние. Първоначално докладът бе класифициран като „секретен“, но впоследствие цели редове бяха заличени с плътна черна линия, а степента на секретност бе повишена.

Имаше и отметка, гласяща: „копие 1 от 5“. У кого бяха другите четири копия?

Следваха две страници доклад, който обобщаваше наличните данни за летящите чинии и предлагаше да се изработи „протокол“ за действие, в случай че извънземни същества — наречени тук „чужди/нечовешки обекти“ — се появят, живи.

Воден от логичното предположение, че каквото и да е казал по въпроса лейтенант Къминг през далечната 1948, впоследствие е било ревизирано, разширено и най-вероятно отречено от по-новите документи в папката, Харли прехвърли следващите няколко листа, без да ги чете.

— Надявах се да видя нещо за Розуел. Катастрофиралият извънземен кораб и прочие. Макар че идеята за тела на извънземни, които държим в Хангар 18, винаги ми се е струвала нелепа…

— Цялата история с Розуел и телата е измислена през седемдесетте.

— Значи си чел това?

— Не — отговори Уелдън. — Нямам нужното ниво на достъп. — Последното изненада Харли. — Но като дете се интересувах от НЛО.

Харли разлисти набързо документите — повечето бяха заглавни страници с името на поредната организация, наследила Отдела за технологично разузнаване, и така чак до Центъра за въздушно разузнаване, който беше прехвърлил „протокола“ за „съвместен контрол“ под шапката на Военновъздушния щаб, ЦРУ, Националната разузнавателна служба и Държавния департамент. (В началото на осемдесетте някакъв младши офицер от Военновъздушния щаб — явно без да го е грижа за удара по бъдещата му кариера — беше нарекъл протокола „Атомчето“.)

— Не го чети, Харли. Карай по диагоналната система, за бога. Светът ме чака.

— Ще се опитам да не мърдам устни.

Съдържанието нарастваше като обем, но принципът оставаше същият — нечовешките обекти трябваше да се считат за потенциално враждебни, също като екипажите на пленен съветски или китайски самолет или кораб при отсъствие на официално обявена война.

Мястото на кацане (или катастрофа) следвало да бъде отцепено и третирано като зона с изтичане на радиация. Екип от предварително избрани експерти — Харли с усмивка отбеляза, че списъкът се оглавява от лингвисти — следвало да бъде вдигнат по тревога и откаран в базата „Райт-Патърсън“, където да сформира така наречената „Комисия 48“. Решения следвало да се вземат на ниво президент, информацията да постъпва през съветника по национална сигурност и държавния секретар. Финансирането да се осъществява от черния бюджет на разузнаването; поддържащият личен състав да бъде подбран от състава на Военновъздушните сили. Цялата информация да се счита за строго секретна.

Но във всичките тези документи нямаше нищо мистериозно, нищо, което да си струва секретността… ако не се броеше фактът, че още от 1948 година американските правителства са приемали съвсем сериозно възможността за съществуването на извънземен живот.

Харли Дрейк беше отраснал с тази идея, разбира се. Всяко второ анимационно филмче, което беше гледал като дете, повечето комикси, които беше чел, немалко книги и филми… всички те приемаха, че някъде във вселената има интелигентни форми на живот, най-често — враждебни.

Дори когато беше само на десет Харли не вярваше сериозно, че един ден гигантски извънземен кораб ще паркира над Вашингтон, но определено вярваше, че рано или късно някой астроном любител ще обяви, че е уловил извънземен радио сигнал.

Нещо подобно беше изпитал в деня, когато за пръв път чу за Киану. Затова събитията от последните няколко часа не изискваха генерална промяна в светогледа; беше по-скоро като да научиш резултатите от изследване на кръвта.

— Добре, схванах идеята, Шейн. Господин Бинъм. Има си цяла програма за действие при среща с извънземни, ако такива се появят на Киану.

— Не прочете внимателно последната страница. За разлика от мен, защото само за нея имах достатъчно високо ниво за достъп. Там пише, че Комисия 48 ще излъчи контактьор и ръководител на екип, който ще докладва директно на военните и президента. Въпросният ръководител на екип си ти, Харли. Сега ти си земният генерал, който отговаря за Първия контакт, и точно като такъв ще те представя, ако се наложи да говоря по този въпрос пред широката общественост.

Първата му реакция беше да прати Уелдън по дяволите… и Бинъм заедно с него. Задачата да обуздава и насочва умните глави в съветническия екип беше достатъчно неприятна; определено не желаеше да я усложнява с инфарктни пресконференции и контакти с Белия дом.

Ала миг по-късно се сети за авиаторското кредо — никога не отказвай бойна задача — и каза:

— Добре.

— Това няма да промени основната ти задача, разбира се. Която е да стегнеш експертите, така че да са в помощ на контролната зала…

Но Харли вече не го слушаше. Изведнъж беше забравил и за него, и за Бинъм, и за политическите предизвикателства на Извънземния протокол. Защото току-що беше осъзнал какво го притеснява в ускореното въртене на Киану.

— Шейн, ще загубим връзката с „Венчър“.

Уелдън имаше бърз ум, но умората и напрежението си казваха тежката дума. Той примигна и каза:

— Какво?

Харли му преразказа накратко заключенията на съветническия екип, като наблегна на факта, че гледани от Земята, „Венчър“ и „Брахма“ бяха кацнали близо до западния край на Киану.

— Киану се върти и след час, най-много два, шахтата Везувий и двата апарата ще се окажат извън пряката линия на комуникация.

— И това може да продължи десетина часа? — При космическите мисии десет часа бяха цяла вечност.

— Да, приблизително толкова…

Уелдън вече вървеше с бърза стъпка към вратата.

Харли остана сам с представителя на Белия дом.

— Е, това май означава, че тук приключихме — каза Харли и също пое към изхода.