Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (62)

Благодаря за милите думи. Баща ми е умен и силен и аз знам, че ще оцелее! Обичам ви всички!

Последен пост на Рейчъл Стюарт на плочата й

 

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — каза Джилиан Дуайт, докато вкарваше колата си през отворените порти на гробищния парк.

— Мога да се справя — отвърна Рейчъл.

— Знам, миличка. Просто… последните два дни бяха… особени. — Погледна плочата в скута на Рейчъл. — Ще постваш ли нещо?

Рейчъл сви рамене.

— Иначе не бих я взела, нали? — Взела беше и малка градинска лопата. В раницата. Грабнала я бе от задната веранда, където малкото растения на семейство Стюарт беряха душа, точно преди да излязат от къщата.

— Кога започна да се занимаваш с това?

— Винаги съм се занимавала. Тоест, мама постоянно блогираше и ме записваше. Още от раждането ми. Отпреди това всъщност. Направила е документален сериал за бременността си. Сякаш е искала да запечата всеки миг от живота си.

— И от твоя.

— Сигурно. — Погледна през прозореца. Небето се беше смрачило. Изглежда, наближаваше поредната голяма буря. Всъщност сега гробището изглеждаше кажи-речи по същия начин, както в деня, когато погребаха Меган Стюарт. — А най-странното е, че може би ще имам възможност да я попитам лично.

Джилиан не сваляше поглед от лъкатушещата алея пред колата.

— Значи мислиш, че онази жена на Киану наистина е майка ти?

— А ти не мислиш ли така?

— Миличка, аз просто… Виж, моята майка ме учеше, че всички добри хора седят до Исус. Отне ми доста време да… разбираш, да превъзмогна това. — Усмихна се тъжно. — Не че набожността и работата за НАСА са несъвместими. В НАСА има много хора, които са религиозни. Но на мен ми се наложи да избирам. Едното или другото.

— Значи си от онези, които казват, че хората горе са нещо извънземно?

— Не искам да вземам страна. Ако ставаше въпрос за човек, когото съм познавала и обичала, сигурно щях да се чувствам различно. Извинявай, исках да кажа, че… всъщност не знам какво искам да кажа. Мисля, че стигнахме.

Самата Рейчъл също бе изпитвала известни съмнения, че жената, с която бе разговаряла по пряката връзка с Киану, наистина е майка й…

Досега. Точно както го беше казал татко й: „Не знаеш какво имаш, докато не го загубиш“. Личните неща, които знаеше „Меган“, бяха убедили Рейчъл на деветдесет процента, а мекият скептицизъм на Джилиан я тласна да измине и последната стъпка.

Разбира се, оставаше въпросът с тялото на Меган…

Гробът на майка й се намираше на двайсетина метра от алеята, в равен участък с други гробове, повечето скорошни и почти всичките с кръстове и ангели. Рейчъл преметна раницата си на рамо, стисна плочата под мишница и тръгна към гроба. Джилиан остана в колата.

Рейчъл и Зак си бяха създали традиция — идваха на гроба на Меган през ноември, на рождения й ден, и на Деня на майката. Случваше се да дойдат и в друг ден, просто така.

Гробът беше отбелязан с обикновен валчест камък с името на Меган и годините на раждането и смъртта й. Имаше и още нещо, което плашеше Рейчъл до смърт — празния парцел в съседство.

— Този е за мен — беше й обяснил Зак преди две години, когато тя го попита за парцела.

— Това е адски зловещо, тате.

— Спокойно, нямам планове скоро да се възползвам от офертата.

— Но не те ли тормози мисълта, че един ден ще легнеш тук и ще лежиш хиляда години или каквото там?…

Зак рядко носеше слънчеви очила, затова присви очи срещу ярката светлина на летния предобед.

— Много шум за нищо, ако питаш мен.

— Щом не е толкова важно, защо продължаваш да идваш тук?

— Хвана ме. — Затвори очи за миг. После се усмихна, сякаш е решил трудна задача. — Идваме тук, за да мислим за мама.

— Можем да го правим и у дома.

— Не, там твърде много неща ни разсейват. А тук… това тук е нещо като специална зона за медитация, посветена лично на нея. Разбра ли?

Този спомен често я навестяваше. Рейчъл имаше проблем с молитвите — чувстваше се глупаво. Не обичаше да ходи на църква, а след серия разгорещени спорове беше убедила Зак, че повече няма нужда да влиза в часовете по религиозно обучение.

Но медитацията? Съсредоточаването върху добрите мисли? Това, оказа се, й беше по силите.

Не днес, уви. Огледа затревената повърхност на гроба, после коленичи и плъзна ръка по тревата.

Не личеше да е копано или… Но откъде можеше да е сигурна?

Извади лопатата от раницата си и я заби в пръстта. Оказа се лесно — и как иначе. След толкова дъжд пръстта беше мека и влажна.

Очерта квадрат със страна две стъпки, после се зае да среже чима по краищата. Подвря лопатката в единия ъгъл и тъкмо повдигаше чима, когато чу зад себе си мъжки глас:

— Рейчъл Стюарт, какво правиш?

Рейчъл се стресна и се обърна.

Харли Дрейк седеше в електрическата си инвалидна количка на няколко крачки зад нея. Не го беше чула да се приближава.

— Изкара ми акъла. Какво правиш тук?

— Крия се — каза той.

— Сериозно? — Рейчъл поднови заниманията си с чима.

— Сериозно. Просто исках да проверя нещо.

— Какво?

— Ще ми се смееш.

— Едва ли.

Той приближи количката до гроба. Изглеждаше необичайно сериозен.

— Просто исках да съм сигурен, че гробът е недокоснат. Откачено, нали?

Рейчъл вдигна чима и го сложи до гроба. Ръцете й се изкаляха и тя ги избърса в тревата.

— Не си в ред.

— Преди да ми поставяш диагноза, кажи ти какво правиш. Защото май имаш същите притеснения като мен.

— Какви? Че извънземни са откраднали трупа на майка ми, за да ни направят на глупаци? — Наведе се и бързо изкопа малка дупка на мястото на отстранения чим.

— Не бих се изразил точно така, но в общи линии — да. Рейчъл се усмихна. Бедният Харли.

— Не. — Взе плочата си и я сложи в дупката. После я покри с пръст.

Харли я гледаше изумено.

— Ъ-ъ, това е доста скъпа джаджа…

— Баща ми все повтаряше, че ставала само да подпираш вратата с нея.

— Е, сега е кална подпирачка за врата.

Рейчъл върна чима на мястото му, после го отъпка с крака.

— Блоговете и другото — това беше светът на мама. Не моят. Имам нужда от почивка.

— Изключваш се от Мрежата? Това не е най-лошата ти идея напоследък.

И двамата се засмяха. Само след миг смехът им премина в сълзи — дори коравият Харли Дрейк се разплака. Рейчъл знаеше, че сълзите им нямат нищо общо с нейната погребана плоча. Прегърна го.

— Старото й тяло още е в гроба, Харли. Но другата й част, изглежда, е в космоса.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Това прави нещата още по-трудни.

Телефонът му иззвъня.

— Не е за вярване — каза Харли, но все пак го извади и прие обаждането. След малко каза: — Добре. Да, идвам веднага.

— Какво става?

— Баща ти. Другите са на повърхността, но той — не.

— Той няма да си тръгне без мама.

— Така излиза.

— Какво ще стане сега?

— Не знам, но мисля, че трябва да дойдеш с мен.