Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (4)

Две години по-рано

„Боже, колко е горещо!“

Още не беше станало десет сутринта, а юнските температури в Спейс Коуст вече минаваха трийсет и два градуса. Косата на Меган Стюарт — права при нормални обстоятелства — сега се беше накъдрила и стърчеше. Под мишниците й, в сгъвките на коленете, изобщо навсякъде, където човешкото тяло проявява склонност към прекомерно овлажняване, въпросното овлажняване беше налице. Дори голите й бедра се бяха залепили за седалката в колата.

„Все едно съм в пещ“. Метафората беше изтъркана — за документалния филм й трябваше нещо по̀ така.

Нагласи уебсета си. Беше купила дигиталната камера и микрофоните преди цели пет години, което ги правеше направо древни, но пък беше свикнала с тях, беше й лесно да ги използва, а и качеството на образа беше добро като за уебпубликации. Погледна към дванайсетгодишната си дъщеря на задната седалка.

— Рейчъл, как би описала времето днес?

Момичето примигна. Кафявите му очи се фокусираха по познат за Меган начин, превключвайки от света на интернет към реалния живот.

— По-хубаво, отколкото в Хюстън.

— Сериозно? В какъв смисъл?

— И във Флорида е горещо като в Тексас, но не мирише толкова лошо. — Целият живот на Рейчъл беше блогиран от майка й за един или друг сайт, от „Новородени“ и „Ужасните 2-годишни“ до „ТийнЛайф“, а сега и за половинчасовия документален филм на Меган за ГугълСпейс. Детето се беше научило да отговаря бързо и смислено на всякакви въпроси.

Харли Дрейк се засмя иззад волана.

— Защо просто не го наречеш „Шестия кръг на Ада“?

— Шестият, предполагам, е онзи с огъня?

— Да, за разлика от някои други, в които доминират кръвта, калта или ударите с тежки предмети. — Усмихна се. — Той е за еретиците.

— Доста литературни цитати за човек, който нарича себе си космически каубой — каза Меган с преувеличения хюстънски акцент, който попиваше през последните девет години. Беше стара тяхна шега — Дрейк беше астронавт, но освен четирите си инженерни и научни степени имаше и магистратура по литература. За разлика от Меган, той сигурно наистина беше чел Дантевия „Ад“. И то в оригинал на латински.

— „Голям съм аз, побирам тълпи“.

— Което е цитат от Уитман. Благодаря ви, астронавт Дрейк. Боже, жегата е нетърпима. — Спря записа и свали уебсета, за да избърше лицето си със салфетка.

— Тези хора защо са дошли толкова рано? — попита Рейчъл. — Изстрелването е чак другата седмица.

Меган погледна през прозореца на електрическата „Тесла“. Движението на юг по магистрала 95 от Нова Вилас през сивкавия пейзаж на Тайтъсвил към детелина 407 — маршрут, който страдаше от хронични проблеми — днес беше още по-натоварено заради допълнителните няколко хиляди коли, бусове и кемпери, отправили се в същата посока или паркирани на банкетите.

— Искат да си запазят място с добър изглед — каза Харли. — А и изстрелванията са добър повод за купон. По-добър от пикниците преди футболен мач.

— Да, но оттук изгледът никак не е добър, не мислиш ли? — каза Рейчъл. Мразеше Харли и не пропускаше възможност да му възрази.

Вярно беше, че в тази юнска утрин гледката към подвижните съоръжения, обхванали гигантските трицевни ракети на „Сатурн VII“, беше размазана, а разстоянието — голямо. Затова пък осигуряваше добър фон за филма на Меган, филм, на който тя още не беше измислила заглавието. „Съпругът ми отива на Луната“ звучеше старомодно, като запис от времето на „Аполо“. Още един проблем, който да реши.

Погледна назад към Рейчъл. Беше дребничка, приличаше на баща си, умна беше, понякога говореше без спиране, обикновено бе дружелюбна и с нея се общуваше лесно, но не и днес. Меган с облекчение установи, че дъщеря й се е гмурнала обратно в общото е-пространство през портала на своята плоча.

— Ах, този пубертет… — измърмори тя тихо, колкото да я чуе Харли.

Уви, явно не беше преценила достатъчно добре силата на гласа си. Рейчъл отвори очи и проточи: „Оооо, този пубертет…“ в съвършена, макар и пренебрежителна имитация на майчиния си тон.

Друг път Меган не би подминала подобна реакция, но този път си замълча. Раздразнителността на Рейчъл и негодуванието й срещу Харли бяха породени от страх, че баща й, съпругът на Меган, Закари Стюарт, може да загине на „Дестини-5“, първия пилотиран полет до Луната през двайсет и първи век.

Преди пет години, когато Зак изведе един от руските апарати „Союз“ в околоземна орбита, Рейчъл беше твърде малка, за да проумее опасността. Сега беше друго. Дори битието й на тийнейджър в малката астронавтска общност на Хюстън да не насочваше постоянно мислите й натам — покрай съседчето им например, чийто баща беше загинал при злополуката с „Чалънджър“, — то настоящото пътуване определено го правеше. Движеха се по отсечка на шосе 405, позната като булевард Колумбия, наречена така на друга трагедия с апарат на НАСА. Сигурно беше забелязала и отбивката към улица „Роджър Чафи“. Той беше един от астронавтите, загинал при пожар през 1967…

Вдясно от тях, докато пълзяха бавно покрай летището към надлеза над Банановата река, се намираше Астронавтската зала на славата и тънката черна плоча с имената на всички астронавти, загинали по време на мисии и тренировки. Трийсет при последното преброяване.

На Меган й беше хрумнало да използва кадър на плочата с двете площадки за изстрелване на заден фон, но бързо отхвърли идеята. Някой друг път може би. Рейчъл и така беше достатъчно изплашена.

А и самата тя имаше своите нощни кошмари. Редовно сънуваше как Зак пада от десет мили височина и се разбива върху гладкото лице на Атлантическия океан. Или се спъва сред камънаците на кратера Шакълтън, костюмът му се разкъсва и кислородът, заедно с живота му, го напуска през пробойната. Или апаратът се подпалва при обратното навлизане в земната атмосфера — вътрешността на „Дестини“ внезапно грейва жълта, после червена, а след това се разпада в агония. Или друг някой от безбройните начини, по които човек може да загине в космоса.

Какъв ли ужас беше да се изправиш лице в лице с тези последни мигове и да се запиташ: „Това ли беше? Това ли беше животът ми? Мина толкова бързо! Какво направих?“

— Пак го правиш — каза Харли.

— Какво?

— Млъкваш внезапно. И очите ти се разширяват. — Кимна към ръцете й. — Забиваш нокти в дланите си.

— Позволено ми е да дам известен израз на притеснението си.

— Вярно. А моята задача е да те разсея, когато започнеш да го правиш.

— Макар че това не променя ситуацията.

— Прави я по-малко страшна. И действа като предпазен механизъм, иначе току-виж си осигурила на конкурентите си нещо, което да качат в YouTube.

Меган оформи с устни едно „майната ти“. Харли беше много по-поносим от другите колеги на Зак, които в огромната си част бяха самодоволни маниаци. Изпълняваше функцията на екипажен помощник-офицер, ЕПО — астронавтът, избран от Зак и Меган да помага на семейството с ежедневни проблеми от различно естество, като пътуването и настаняването през седмицата преди изстрелването на „Дестини“. В НАСА имаше такова правило — всеки член на екипажа си избираше свой ЕПО.

Досега Харли се справяше чудесно в ролята си на туристически агент — настанил беше Меган и Рейчъл в апартамента на свой приятел в Тайтъсвил.

Ако нещо се объркаше драматично, пак Харли щеше да отговаря за погребението и застраховката. Той щеше да държи ръката на Меган в мемориалния гробищен парк… е, нямаше да е в „Арлингтън“. Зак беше цивилен.

Щеше да е в едно малко гробище в Маркет, родния град на Зак в северната част на Мичиган. Само толкова беше успяла Меган да изкопчи от Зак през последните седмици по темата „ако нещо се обърка“.

Затова сега, погледнеше ли Харли, Меган се виждаше в черно, подпухнала от сълзи и с подгъващи се колене. Жалко, че не правеше профил на Харли, защото вече му беше измислила прякор — той беше нейният „личен ескорт към вдовството“.

— Ти вярваш ли в Бог, Харли?

— Това коментар за шофирането ми ли е?

Бяха прекосили лагуната на Индианска река и наближаваха портата Орсино към космически център „Кенеди“. Тук трафикът беше по-поносим. Портата съвсем не означаваше край на пътуването, разбира се — космическият център „Кенеди“ заемаше стотици квадратни мили от крайбрежните тресавища на Флорида, с Индианската река на запад и Атлантическия океан на изток. А Харли Дрейк очевидно искаше да измине оставащото разстояние за десет минути.

— Е, би могъл да намалиш малко — каза тя. — Но въпросът си остава. — Меган имаше навика да задава нахални въпроси. Така или иначе щеше да прекара известно време с Харли, би могла да го опознае малко. Беше по-млад от Зак, но имаше по-дълъг стаж като астронавт и беше започнал кариерата си при военните. Работил бе като тестови пилот във Военновъздушните сили, затова най-вероятно беше консерватор по убеждения, и евангелист също така, макар че последното беше непотвърдена догадка на Меган.

— Мег, определено не вярвам, че има белобрад тип, който командори ангелите, но все пак съм летец, следователно съм суеверен. А и още в пилотската школа разбрах, че просто има момчета, които носят… как му казваха, по дяволите. Знака на Каин? А бе, сякаш тъмен облак виси над главите им. От пръв поглед ти става ясно, че рано или късно, тук или там, по един или друг начин вселената ще им види сметката. Не че са виновни с нещо, просто… такава е волята господня. Който и да е Бог. Между другото, Зак не е от момчетата, за които говоря. Според моя прочит на вселената твоят съпруг е обречен да се поразходи по повърхността на друга планета, а после да се върне у дома и да ти лепне една голяма звучна целувка. Какво ще кажеш?

Усмивката му под тъмните авиаторски очила беше толкова широка и комична, че Меган се разсмя.

— Смятай, че вече съм по-спокойна.

Ала истината бе, че продължаваше да се чуди. Ако съдеше по наученото от други астронавтски съпруги — и съпрузи, — Зак се класираше високо по скалата на емоционалната откритост. Не че астронавтската скала отразяваше нормалните нива на човешката склонност да даваш външен израз на чувствата си.

Спомни си с каква мъка беше изкопчила от него две-три основни неща във връзка с предпочитано гробище и прочие от този сорт. А за теологични откровения да не говорим! Въпросите за Бог и за задгробния живот заемаха нищожно място в общия им свят като семейство. И двамата се бяха съгласили на църковен брак заради традицията. И двамата бяха католици, но от онези, които рядко ходят на църква. След като се роди Рейчъл, посещенията им в светия храм зачестиха, заради нея. „Така поне ще знае какво отхвърля“ — казваше Зак.

Но да накара мъжа си да й сподели какво мисли за живота след смъртта? Абсурд.

Не че самата тя имаше представа какво да очаква и дали изобщо може да очаква нещо.

Рейчъл се размърда на задната седалка и промърмори:

— Боже! Още колко остава?

Харли намали в поредното задръстване.

— Това е последният контролен пункт. Пригответе си документите, моля!

— Не си намирам картата — каза Рейчъл. Меган й я подаде, като сдържа усмивката си. Едно на нула за мама. Малка победа, за която скоро щеше да си плати…

Много скоро, оказа се. Рейчъл се надигна и заяви:

— Пишка ми се.

Напуши я смях. Няма как да победиш момиче, което непрекъснато променя правилата.

— Стискай до пресслужбата.

— Не мога.

— Я се огледай, скъпа. — Чакаха на опашка от автомобили и автобуси пред последната порта. Отвъд нея започваше гигантският комплекс с огромното бяло хале на Конструкторското депо и контролния център на полетите до него.

— Цялата лява лента е свободна! — каза Рейчъл. Права беше — лявата лента беше съвсем празна, барикадирана още при портите.

— Браво — каза Харли, ухили се до уши, даде внимателно на заден и се престрои в лявата лента.

— По-бързо — каза Рейчъл, беше стиснала колене.

— За бога — смъмри я Меган, ядосана въпреки всичко. — Да не си на пет годинки?

— Ти се държиш с мен като с петгодишна.

— Само когато ти се глезиш като петгодишна.

— Никога не се…

— Защо просто не спрем при караулката — прекъсна ги Харли и погледна наляво за миг, точно колкото да не види камиона на НАСА, който се приближаваше отдясно.

Решетката и кабината на камиона изпълниха полезрението на Меган секунда преди светът да изчезне в трясък на метал, светлина, насилие, смърт.