Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (75)

Нека обобщим. По всичко личи, че има интелигентен живот на Киану, който вече не е околоземен обект, а нещо като космически кораб… поне един от астронавтите е мъртъв, двама други липсват… а КЦ „Джонсън“ и Бангалор са изгубили връзка със своите спускаеми апарати. А сега два „обекта“ се пльоснаха на Земята.

Аз ли пропускам нещо? Или цялата вселена е полудяла?

Поствано на neomission.com от Jermaine

Всъщност пропускаш доста. Потърпи малко.

Поствано на същия сайт от JSC GUY

— Две минути, готови за излитане. Включвам ФНП две и четири. Централният двигател ще се включи след две-десет.

Теа Новински лежеше овързана на лявата кушетка в кабината на „Дестини“, Тадж — на кушетката вдясно от нея. Зад тях — или под тях, след като „Дестини“ се завъртеше в позиция с носа нагоре и опашката надолу, — Наталия и Лукас просто си лежаха на импровизирано „легло“ от мрежата, която задържаше празните космически костюми. Не беше най-удобното решение, но пък гравитационното натоварване при излитането щеше да е минимално. „Горе-долу като в бърз асансьор“ — беше казала Джасмин Трию. Теа не се нуждаеше от коланите, които я привързваха на място. Но искаше да ги усеща — те й напомняха, че корабът е в процес на ключова маневра.

— Показанията за налягането в кабината са шест-осем-десет — докладва Теа, макар да знаеше, че Хюстън вижда същите числа. Искаше да напомни на екипа там, че има проблем, с който тепърва трябва да се справят. Течът си оставаше загадка. Налягането не падаше равномерно, което навеждаше на мисълта за блокаж или запушване. Животоподдържащата система на „Дестини“ помпаше въздух в кабината, за да компенсира загубата, но това не можеше да продължава вечно. Трябваше по най-бързия начин да излетят от Киану и да се върнат на Земята.

— ФНП в готовност. Главен двигател в готовност — потвърди Хюстън след забавянето, което, ако питаха Теа, беше най-вбесяващото нещо на света. Четирите спомагателни двигателя за фина настройка на полета — ФНП — се намираха на равни разстояния около сервизния модул на „Дестини“ и с тяхна помощ се внасяха корекции в курса.

Днес обаче ролята им в тази крайно необичайна операция беше друга — именно те щяха да отделят „Дестини“ от все по-нестабилната повърхност на Киану.

— Смятаме, че ще е по-добре „Дестини“ да се отдели от повърхността, преди да включим главния двигател — беше казал Джош Кенеди.

— Щом смятате — беше отвърнала Теа. Имаше логика — главният двигател би издигнал кораба само с един тласък, но в секундите, докато набира скорост за отделяне от повърхността, „Дестини“ можеше да заоре в скалата, тласкан от мощната реактивна струя на двигателя, и корпусът му да понесе допълнителни щети.

— Една минута.

— Дано няма повече изненади — каза Тадж.

— Мисли позитивно, става ли? — подкани го Теа.

Имаха известни притеснения дали спомагателните двигатели са оцелели при кацането и след онзи странен трус, причинен от снеготопене или друг външен фактор. ФНП 1 в момента се намираше отдолу, заровен дълбоко в снега на Киану. Данните, които КЦ „Джонсън“ получаваше от бордовия компютър на „Дестини“, показваха, че не е пострадал — или най-малкото, че няма течове, — но никой не знаеше дали малките дюзи не са се изкривили и ако е така, как ще се отрази това на работата му.

За щастие тласъкът, необходим да се отдели „Дестини“ от повърхността, щеше да ангажира ФНП 2 и ФНП 4, а не ФНП 1.

— Хубаво ще е пак да видим дома — каза Наталия в опит да компенсира опасенията на Тадж.

— За някои от нас — да — каза Лукас.

— Трийсет секунди — каза Теа. Съзнаваше, че тонът й е твърде рязък, както и че изпреварва броенето с няколко секунди. Но не можеше да се сдържи. Откакто херметизираха люка на „Дестини“, в главата й се въртеше една-единствена мисъл. Че изоставя Зак. Колега. Добър човек. Мъжа, когото обичаше.

Нямаше значение, че действа по негова изрична заповед. На кого му пукаше, че няма избор? Зак щеше да умре, а Теа щеше да носи вината за това до края на дните си.

— Петнайсет. — Изтри сълзите от очите си, после сложи ръка на контролния лост.

Петнайсетте секунди минаха бързо. Двоен тремор разтърси кабината на „Дестини“ и Теа усети как корабът се издига нагоре и напред.

— Отделихме се, Хюстън! — Теа премести превключвателя на контролния лост на ръчно управление и зададе слаб тласък от спомагателния двигател при носа на „Дестини“… От Хюстън я бяха предупредили, че носът на кораба може да се килне с няколко градуса надолу, когато спомагателните двигатели — разположени назад спрямо центъра на тежестта — се включат.

Така и стана, но тласъкът при носа внесе нужната корекция.

В същия миг главният двигател на „Дестини“ оживя с трясък и тласна кораба напред. Спомагателните се изключиха. И „Дестини“ излетя.

През прозореца пред себе си Теа виждаше само черното небе на Киану. Затова погледна към уредите, и най-вече към висотомера, който показваше, че са се издигнали на петдесет метра… седемдесет и пет…

— Онези планини колко бяха високи? — попита тя.

— Кой сега е песимистът? — подразни я Тадж. Беше проточил врат да погледне през друг от прозорците.

Още преди да мине и минута, Теа разбра, че са се измъкнали. Което не значеше непременно, че са в безопасност — имаше още няколко рискови маневри, които „Дестини“ трябваше да извърши, преди да навлезе в траектория към Земята, риск щеше да има и по-късно, при навлизането на коничния команден модул в земната атмосфера.

Оставаше и проблемът с недостига на въздух, разбира се.

Но вече не бяха на Киану. Каквито и страхотии да ставаха там, „Дестини“ ги беше оставил зад гърба си. Отдалечаваше се от труповете на изгубените колеги… и на двата спускаеми апарата.

Отдалечаваше се от Зак и неговата преродена съпруга.

Нямаше друг начин.

Три минути след началото на тласъка главният двигател се изключи. Теа докладва и след кратко забавяне Хюстън потвърди:

— „Дестини“, потвърждаваме изключване на ГД. Радваме се да ви съобщим, че вече сте в орбита около Земята. Можете да маневрирате по свое усмотрение.

Теа хвана отново контролния лост и изстреля слаб залп. Искаше да погледне къде е Киану…

Не беше далеч, оказа се. Висотомерът отчиташе петнайсет хиляди метра и показанията нарастваха бързо. От тази височина Киану се виждаше като полумесец.

— Камерата в теб ли е, Тадж? — попита Теа и включи радиото. — Хюстън, виждате ли това?

Не знаеше как да го опише. Киану сякаш се топеше… гигантски вълни заливаха повърхността му, като вълни в езеро… Големи парчета лед се отделяха като късовете арктически лед по време на Голямото топене. Имаше и малки изригвания, които изстрелваха гейзери в небето… гейзери от пара и отломки.

Нещо ставаше долу, нещо, което е по-добре да гледаш отдалеч.

— Хюстън, малко данни биха ни дошли добре в момента.

Думите й се застъпиха с отговора на Хюстън на предишния й въпрос — дали получават картина.

— „Дестини“, какво става там според вас?

— Мисля, че това нещо се разпада!